Здравей,

почти идентична е историята с моята майка. Рак, опериран, химиотерапия, успешно преодолян. Наново рак, след 10г., на друго място. Пак операция, пак химиотерапия. Само че този път не се получи... Познат лекар ми каза - ако веднъж избягаш от рака, втория път непременно ще те настигне. Разбира се не му повярвах, изчетох какво ли не, накупихм лекарства какви ли не, мобилизирахе роднини и приятели, кой каквото е чул или видял, да казва, да помага. Напразно. Въпреки огромния хъс за живот майка ми си отиде.

Първия месец си така изтръпнал, че чак не осъзнаваш, че вече я няма. Само си бесен срещу тази несправедливост, дириш кого да изкараш виновен, обвиняваш и себе си непрестанно, че не си направил още и още...
Втория месец най-сетне осъзнаваш загубата. И почва болката. Уж си даваш кураж, държиш се някак и после най-неочаквано майка ти изниква пред теб заради някой най-обикновен жест, мирис, вкус, предмет... и заболява зверски...отново и отново...
Трети, четвърти, пети месец...едно и също. През деня някак се справяш...докато не останеш сам. Или не заспиш и те споходят сънища... където майка ти иска да ти каже нещо, но не чуваш или не разбираш какво...и се събуждаш в сълзи...
Чак от шестия месец става малко по-леко...и то само ако си простиш, ако простиш на лекари и всички, ако имаш близки, ако имаш смислено занимание, което някак те държи да не потънеш.
Психолозите казват, че е нужна около година, за да преживееш смъртта на близък човек. И то само ако не се фиксираш върху загубата си. Дано са прави.