|
Дали ще е сър Терънс Пратчет или някой от нас, няма никакво значение. Сграбчи ли те деменция, връщане назад няма. Няма лекарства, няма оправяне, няма спасение. Деменцията прави действителност един от най-големите страхове на хората - да дойде момент в живота им, когато няма да могат да разбират какво се случва с тях и около тях, няма да могат да вземат решения за живота си и да бъдат изцяло оставени на милостта на близките си и обществото.
Всички искаме да живеем дълго. Но колкото по-дълго живеем, толкова шансът да се сдобием с тази прекрасна "мозъкоедка" госпожа Деменция е по-голяма. Учени по цял свят са пощурели да търсят причините й, милиардерите финансират научни институти да открият "хапчето" дето да я спре. Засега никакъв напредък, въпреки няколкото "многообещаващи" теории и цярове.
Страхът от деменцията тресе цивилизования Запад. Защото те са, които благодарение на сравнително добрата медицина /но и на здравите си гени и начин на живот!/ достигат масово 90 и кусур годишна възраст. Но каква полза от всичко това, като "лепнат" деменция и изживеят последните 10-12г. от живота си като зеленчуци? Кому е нужен такъв дълъг живот, в последния отрязък от който не знаеш, че живееш? Аз бих си го спестила, категорично.
Има един изключително обичан, популярен немски професор, Валтер Йенс. Натъкнах се на неговата история в сп.Щерн. Накратко, Йенс е изключителен творец, писател, университетски професор, титан на мисълта. За него разказват, че когато изнасял лекции в университета, аудиторията и коридорите към нея били претъпкани от студенти, ходели да го слушат дори чистачките. Бил живата забележителност на университета и града.
Пред 2004г. в едно свое интервю казва, че ако някой ден е изправен пред избор, би предпочел да умре, но не и да води вегетиращо съществуване. А после се разболява от Алцхаймерова деменция. И, тъй като болестта протича неусетно за болния, той "пропуска" момента, в който все още е могъл да вземе решение как да постъпи.
Това, което аз четох, беше интервюто с неговата съпруга и верен съратник през целия му живот, Инге Йенс. Тя казва в интервюто "Аз съм вдовица на мъж, който още е жив". И е права. Съпругът, приятелят и бащата вече го няма. Останала е само обвивката му. Все още човешко същество, но отдавна вече не личност.
Валтер Йенс и Инге Йенс 2004
Защо пиша всичко това? Може би защото нашата мизерна действителност в България е някак извратено-милостива към нас, като не ни дава достатъчно дълъг живот, че да сме масово застрашени от деменция. Не че и у нас няма хора с подобна диагноза. Но повечето умираме много преди да сме я развили напълно. Дългият живот не винаги е голямо благо, ако няма нужното качество.
Редактирано от Samtpfoten на 07.07.11 17:33.
|
Re: Евтаназия [re: диoниc]
