|
малко странно се чувствам сега,защото никога не ми е хрумвало, че нещата, които разказах, могат да породят толкова съмнения и подозрения.
всъщност никога до сега не съм проверявала какво пък са писали, какво е останало документирано, или изобщо разказано от други хора оза онова време.
не съм имала нужда да го правя. нали аз знам какво съм видяла и чула, не се е налагало да доказвам някому нещо.
то и сега не че се налага задължително, де : ))
но да обясня, ако може да се поуталожи малко катраненият дим на съмненията ти.
онова момче което аз шеговито, макар и не весело шеговито нарекох "диверсант", то беше малко момче, тийнейджър. тогава, в края на "голямата екскурзия" няколко дни след уталожването й, иммаше доста такива случаи - хора, които щъкаха насам-натам от турция в България и обратно.
не мога като тебе да подозра всички тях в ченгесарство, пък и ти надали бива : )
хлапето си беше хлапе. хлапетата минават през гората както си искат, изобщо не им пука. то е живяло там, в това село, през целия си живот. надали е било вербувано от някакви ченгета. надали изобщо крак на ченге е стъпил там, освен по времената на смяната на имената. село от 3 махалички, кротки хора, живеят си там откак се помнят.
изобщо не се бият нещата, които съм казала.
човекът, като минаваше пред очите ми, не поздрави никого, не спря, влезе си в къщата. аз не съм знаела тогава, че този човек ще се беси този ден, та да изтичам да му взема интервю. някакъв човек влиза в къща, това е.
и този мъж, и детето, са от същото това селце. познават се по-добре отколкото ти познаваш своите съседи, това е гарантирано. не вярвам момчето да си измисли такава история, нито да е било подучено да го направи. в селото вече не бяха останали хра, които да искат да заминават, да речеш, че по този начин това момче е било подставено да ги разколебава. не звучи сякаш е някаква идеологическа диверсия всичко това.
просто разказваше какво се е случило.
и не, не излиза, че то е "главният свидетел", както го наричаш. по-скоро първият, който даде някакво обяснение защо така този човек.
нито пък е ходило да размахва юмруци и да популяризира това. разказваше случка, нещо, което му се е случило.
после си замина пак в турция, пак пеша.
не казвам и че с всички хора, които са заминали тогава в турция, са се държалипо този начин. не е било държавна политика, ак е било също такъв случай на зверска свинщина, останала безнаказана, също както и от "тази страна" се случваха свинщини. не защото някой е наредил на тези изроди да свинстват, а защото никой не им е потърсил сметка в калабалъка.
ти ми говориш и разсъждаваш като по сценарий на трилър : )
в действителноста нещата просто не седят така.
в трилърите "лошите" са лоши щото са надъхани, изпълняват заповеди, мозъците им са промити и зли и т.н.
в живота зли беди се случват на хората не защото някой пециално конкретно си ги е нарочил да им ги причини, а защото са били по-слаби и беззащитни и са попаднали на пътя на някой, който прави нещо ей така, просто защото може. и защото по природа е див тъпанар, на когото не му пука за никого.
това мога да кажа за разсъжденията ти и защо-тата ти, а фактът е, че онзи човек просто се обеси. точно толкова... "лесно". пък ти си мисли каквото си искаш.
и да, ходех всяка седмица, даже не по веднъж, до в къщи в софия.
не е било някакво трудно нещо. нито свързано с някакви неприятности. беше си забавно дори. имаше си редовен хеликоптер на бга, който си имаше разписание, хората си пътуваха с него също както се пътува с автобус, или влак.
...кой те знае какво си представяш : )
аз бях отишла там напълно аполитично; винаги съм била възможно най-аполитична цял живот : )
а камо ли пък в млади години.
никакви политики не са успявали да ми подействат на мене. най-малкото защото съм твърде високомерна по природа, как да ти обясня
да си високомерен не е добра черта на характера, но поне си застрахован, имунизиран, един вид, срещу фенство. фенството, независимо дали е към група - дали партия, или рок група, личност - дали вожд, или преклонение пред личността на някой гениален, да речем, творец - е израз на едно и също нещо. пагубно нещо.
от което аз не страдам.
по-ясно не мога да го обясня.
като има нещо, което се случва, ще чуеш от мене каквото съм видяла, каквото аз мисля за него, а не каквото... "така се прави".
бях там по абсолютно нямащи нищо общо с политическите събития в тогавашното време причини.
просто се озовах там и това е.
тъй че не ме е било, а е и нямало от какво да ме е страх, да ида да се изкъпя
има и едно друго нещо свързано, по всяка вероятност, с моето високомерие.
аз съм толкова високомерна, че съм аболютно смирен човек.
мога и с удоволствие си говоря с всякакви хора, когато ми е интересно.
мене никога не ме подозират например на митница и граница, че е възможно да върша нещо нередно.
когато ходя по рок концерти може да имам пълни джобове с вериги, камери, ножове, всякаква забранена смет, мога да вляза с раница такива неща на гръб, никой не ме спира.
никога не ме лаят кучета освен за здрасти
и знаеш ли що?
щото наистина не върша нищо, което да застраши някого.
нито имам такива помисли. не съм опасна.
разбира се това важи за сравнително спокойни ситуации.
не си правя илюзии, че ако се натикам в погото в уличен тупаник няма да ми омекне манерката е така, щото съм много добичка. или ако насреща ми се окаже някой, който просто ей така, щото е такъв пък той по природа, иска да ми направи нещо лошо, съм наясно, че най-вероятно ще си изпатя.
но такива неща наистина не се случват в сравнително обикновени ситуации. ако ти не си агресиран така, че твоята агресия да проектира обратно върху тебе във вид на страх отсрещна агресия/заплаха. ако наоколо ти няма тълпа, която е била съвършено гладна повече от една цяла седмица и без никакъв друг хранителен продукт освен тебе насреща - няма страшно
по този начин ти обяснявам, защото не се познаваме, защо моята гледна точка е възможно да бъде именно такава.
наясно съм, че може да не те достигне нито дума от казаното. та ти си непрекъснато съмняващ се, търсещ заплаха, отправена лично към тебе, или изобщо към нещо, човек.
все пак защо пък да не чуеш, макар и без да повярваш в това, че някой твърди, че има и други видове хора. и гледни точки.
но, да се върна към разказа си за онези времена.
както казах - досега просто не ми беше хрумвало да търся "доказателство" за нещо, което ми се е случило, или съм видяла.
но твоите съмнения и подозрения ме подтикнаха да поровя.
ключовите думи за търсенето ми бяха: "голямата екскурзия" багаж.
ето върху какво цъкнах:
д.инкьов от "свободна европа":
"...вие може да си представите какво означава това: един поток от коли, един поток от автобуси, няколко автобуса видях със собствените си очи, които пристигнаха един след друг. В автобус за 40 души натъпкани 60 души. След автобуса върви един, или два, или три камиона, в които са натоварени багажите на тия хора. Всичко това се изтърсва на турска територия и им се казва: махайте се!"
по-нататък:
"Намирам се на турско-българската граница от турска страна и наблюдавам потока от бежанци, който идва от България. Картината е наистина неописуема. Стотици, много стотици леки коли, камиони, багаж, разхвърлян на всички страни."
и още, този път от:
http://sites.google.com/site/turkofil2/19841989
"...От друга страна, липсата на специално споразумение не е позволила на
миграционния поток да се разположи равномерно във времето. Тъй като за
много кратко време огромно количество хора са напускали страната,
изселническото движение се е превърнало в стихийно, хаотично и с висока
интензивност. Това е довело до изостряне на политическите, икономическите,
социалните и етнопсихологическите проблеми не само в България, но и в Турция."
и още:
"- А какво може да ни разкажете за изложбата на Бехич Гюналан „20 години от Голямата екскурзия” във вашата галерия в Кърджали през декември 2009-та? Какво впечатление направиха тези документални фотографии?
- В България тази изложба беше представена само тук, но в Турция е обиколила много места през миналата година във връзка с 20-годишнината от престъплението, извършено спрямо турците у нас и голямата трагедия в живота на стотици хиляди турски семейства след майските събития от 1989 г., която ние тук доста цинично продължаваме да наричаме „голямата екскурзия”. Бехич Гюналан е известен турски журналист, днес е преподавател, а в периода юни – август 1989 г. е бил неотклонно на граничния пункт при Капъкуле като кореспондент на различни турски и чуждестранни медии. Създал е огромен фотоархив – свидетелство за трагедията. Инициативата за изложбата е главно на изселническите дружества и на това в Одрин, където ние имаме доста приятели. Беше тежка изложба, много тъжна, цяла седмица минаваха мъже, жени, семейства и плачеха. Идваха от селата и от съседните общини. Това са страшни фотодокументи за прокудени от родината хора и багажи – кукли, печки, чайници, пишещи машини... Нещо като Холокоста. Знам, че тук хората помнят всичко, но не говорят нищо. Аз плаках веднъж в Дъждовница, като чух ходжата да казва: „В нашето село не е ставало нищо, само един човек се самообеси, като му смениха името.” Това е единственото изречение, казано на глас." - това пък е от
и още:
" Така на Байрама аз и съпругата ми решихме да последваме нашите хора в т. нар. Голяма екскурзия. Наех камион за 1000 лева, на който натоварих багажа. До границата имаше само сто километра, но ги изминахме за три дни. Имаше около 500 коли и камиони с натоварени отчаяни хора.
Но като
стигнахме
Турция, ни
хвана страх.
Бяха ни казали, че тук могат да ни изнудват, да изнасилят жена ми и още куп страшни неща.
Бяхме се запътили към Измир. Там имаме роднини, които са се изселили от България през 1968 г. В началото не знаехме дали можем да разчитаме на тях.
Имаше такъв случай. Наши познати се обаждат на роднините си в Истанбул, за да ги приютят. Те казали: може и да сме рода, но вие си вървете. Не ви искаме! Страхувахме си, че може и нас така да ни изгонят."
"От 06 до 14 май 1989 год., бяхме на палатков лагер в чукарите над Джебел. Обучавахме се по ЗОМП - защита от оръжията за масово поразяване. Два или три пъти слизахме до града за провизии, по-точно слизахме до поделението на вътрешните войски в Джебел. Обстановката там беше, меко казано, отчайваща. Командирът на батальона беше някакъв майор, Гюров май се казваше, психопат, садист, страшен за гледане. Един дъждовен ден, слизайки в поделението с празните баки, заварихме целият батальон, воглаве с началник щаба /подполковник/ и сите офицери, да пълзят под строй под проливния дъжд, а другаря майор, с ритници и тояга, командваше парада. От тамошните войници бяхме разбрали за нечовешки издевателства и побои, за няколко самоубийства и опити за самоубийства, за всевъзможни гаври. Същият този майор, само седмица - две след това, доколкото разбрахме в тогавашната информационна мъгла, е оставил няколко трупа след себе си.
По тревога ни вдигнаха една събота следобед, някъде седмица след завръщането ни от Джебел. 24 часа висяхме като чучела по плаца, накичени с желязо, щитове, шлемове и палки. Няколко дена след това заминахме, разделени на няколко групи, в неизвестни посоки. Едните са се озовали в Черноочене, ние - в Езерче. В същото село ден-два преди това се носеше слух, че бил убит човек (в последствие се оказа, че май не е бил убит, а е починал от инфаркт) и хиляди разгневени хора бяха наизлязли со колци и камнье. Тогава за първи път разбрах, че бабаитите са изключително страхливи хора и за първи път видях с очите си напикани от страх. В селото престояхме по-малко от денонощие - пристигнаха поделения на народната милиция, доброволните отряди и около 100-тина школници от Симеоново и милиционерското училище в Пазарджик. Нас, като "неблагонадеждни срочно служещи пичлигари" ни пратиха в сравнително спокойното Хасково, където престояхме два месеца и половина - до средата на август.
Всеки ден давахме патрули из града или дежурства в така наречените "Центрове за идейно - възпитателна работа по местоживеене" - там биеха, всъщност, такова беше нивото на идейно - възпитателната работа по местоживеене. Проблеми с турците нямаше - никакви безредици, никакви прояви на агресивност, нищо, което би смутило ежедневието на града. И те нямаха проблеми с нас. Но няколко неща ми направиха много силно впечатление - изселването беше лавинообразно. Нямаше "не искам". Събираха си багажа обзети от някакъв ориенталски фатализъм, на въпроси от наша страна "защо го правите", те отговаряха - "защото така трябва, защото всички го правят". Страх ги беше - напълно естествения и човешки страх от неизвестното. Някои плачеха. Но тръгваха.
Няма никога да забравя един лепкав и горещ следобед, когато аз и още едно момче от наряда пушихме цигари в градинката пред "центъра". Изневиделица връхлетя едно момиче, застана зад мен и ме сграбчи с все сила за якето - с това наруших всички устави и правила, можеше и в ареста да лежа, най-малкото "Калашника" ми беше преметнат на гърба. Докато реагираме изникна някакъв дядка, точно от тези, с тези черните такета с "антенки" отгоре. Започна да крещи ту на турски, ту на български, думичката "гяури" също беше употребена, ръкомахаше срещу ми, издул вени, зачервен, с пяна на устата. Другият войник, Камен от Асеновград, съвсем се беше паникьосал - зареди автомата. Момичето се беше вкопчило в гърба ми и пищеше в истерия. Милицонерите наизлязоха, появи се и ротния, настана олелия. Момичето не искаше да заминава и в отчаянието си бе решило, че ние сме последната й защита. Уви.
Никога няма да я забравя. Когато си остави паспорта в "центъра", издебнах сгоден случай и откъснах страницата със снимката й, още я пазя. Казваше се Ани. Как й е било истинското име никога не разбрах, дали е била Айтен, дали Айсехел, дали Айша, няма никакво значение. Влюбих се в нея, по-беззащитен и отчаян човек не бях и не съм виждал. Изпитах ярост както към тюмбелите милиционери, който не си мръднаха и малкото пръстче, така й към баща й. За първи път ме обхвана неистовото желание да откопчея палката и да размажа нечия мутра. Няколко дена бях като болен. Все се надявах нещо да е станало и да я срещна по Хасковските улици…. Дано животът да е бил благосклонен към нея.
Друга случка, която ми се е набила в главата от тези дни, е с една видна от вси страни честна и частна "журналистка" - бивша, настояща и бъдеща. Най-гадните наряди бяха охрана на шосето за Капитан Андреево. Един ден ротния дойде и каза, че към нашия наряд /двама войника, куче и милиционер/ се придава и някаква журналистка от телевизията, та да бъдем "опрятни и нащрек". По-отвратително и долно човешко поведение рядко може да се наблюдава. Гаврата с хора, които не знаят на кой свят се намират, явно опияняваше другарката, и то така, че дори и кучето се отврати.
Тук се говори за цифри - 360 000 тогава, още 100 000 след това. Половината от онези 360 000 обаче се върнаха - някой окончателно, някой са с единия крак в Турция, с другия - в България. Миналото лято бях в с. Руен. Това, което ме втрещи, беше носталгията по "онова време" - и то точно от тях, от турците. Кмета ми разказа /и показа/ за строителството на театър с въртяща се сцена!!! В село Руен! "Имаше работа тогава", въздишаше той, "трикатни къщи построихме, деца се раждаха, а сега какво - на газени лампи и картофи - сутрин, обед, вечер"…. Точно след това, в колата по пътя за Бургас, четох поредните Райчеви тантри и мантри за края на прехода.
Извинявам се, че ви занимавам с лични спомени, но това са част от моите преки впечатления, и то съвсем накратко, от онези дни преди 14 години.
И нещо друго, което ми прави силно впечатление - с колкото турци съм си говорил (тук в България или изселници в Турция) не съм усетил в нито един от тях и капка злоба към българите по повод случилото се. А със случилото се трябва да се занимават историците, (и то безпристрастно) а не политиците.
Защото който сее ветрове, жъне бури.
Лошото е, че ако има жътва, ще жънем всички."
или пък започвайки ето от тук:
ако наистина ти е интересно, ти сам би могъл да намериш как се пише на турски името на турския фотограф бехич гюналан, да издириш повече снимки от тази изложба:
неговите снимки никой не му ги е взел.
не знам какво повече мога да направя за тебе
|
Re: още нещо. [re: ausl@nder]
