Написано е 1847, преводът е на Далчев:

Човекът

По-смешно нещо от човека няма -
така надменността му е голяма!
Той хули със уста света жестоко,
а нос е вирнал толкова високо,
че да оре небето май жадува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Дори от мигането на окото
по-кратък ти е, драги мой, живота.
На люлката си пелените хванал
с едната си ръка, а с другата - савана,
като насъне дните си минуваш!
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

През този миг какво ти можеш стори?
Да покоряваш с меч земи и хора?
Страхливеца се само покорява,
а мигар над страхливци власт е слава?
От нея трябва ти да се срамуваш.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

И ако, да речем, спечелиш име,
то ще изчезне с теб неудържимо
или до гроба с близки и познати
подобно вярно псе ще те изпрати
и там ще пукне, като погладува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Кому ще завещаеш свойта слава?
Народът ти - той вечен не остава.
Страната му - тя също ще умре,
море била, ще стане пак море.
Дори Земята няма да векува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?


(С което искам да кажа, че всички ние сме малко или повече като във вица "всички сме за Пловдив":) Тоест никой не може да надскочи себе си, което не означава, естествено, че трябва да спрем да опитваме...:)

…последният милиционер над Омир слънчево ридае…