Притеснявам се да не стана досадно подробна, отговаряйки поотделно на всички. Селянинът го каза добре - починалият не е ничия собственост. За мен е недопустимо някой друг, ако ще и най-близък роднина да е, да решава останалите хора дали да тъгуват. А на тези "останалите" хора в случая им е директно откраднато правото да потъжат, да си спомнят човека, да се усмихнат, да махнат с ръка, че се е отървала, да се сбогуват, в себе си, ей така. Изпратих наскоро и съседа отдясно, и съседката си отляво. Децата им не живеят тук, но не си позволиха да ги оставят безименни и изчезнали без вест за нас другите. Разбирам напълно протеста срещу мрачната хартия под път и над път, на мен не ми харесва също - кой от минувачите познава тия хора, чиито имена висят по таблата край църквите, по дървета и спирки. Аз за семейния дом на жената говорех, за единственото лично нейно и на съпруга й жилище, където е живяла най-дълго и почти до края си. Мястото, на което живеят хората, с които заедно си е отгледала децата. И за училището, където са й колежките, споделили с нея един почти цял живот. Не ми липсват сто кила ненужно демонстративни жалейки из града, липсват ми само тези конкретни два некролога. А Пътниче - сестра й ме предупреди, че вече няма да се възстанови, обадих се, за да побъбрят с детето, усмихна се на внучка си, зарадва се, това поне можах да направя, спокойна съм. Както и да е, благодаря ви, че взехте отношение. Явно всеки прави както реши. Надявам се все пак никога да не се изродят нещата дотам, че да стане естествено да зачеркваме всичко за някого в мига, в който склопи очи. И ми простете, че ви ангажирах с мрачна тема, трябваше да знам и някой друг какво мисли.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите