|
ако позволиш да ти го пусна в тази тема.
сам себе си не считаше писател, а художник,
живееше на един остров и отказваше да си прибира наградите, които все се намираше кой да му раздава.
почина преди година нейде.
това е от книгата му turks fruit от 1969, което означава "локум", но май е преведена като "нещо сладко". по нея има и филм на пол верховен (произнасян ферхуфе):
КОЖЕНО ПАЛТО В СИНЬО
Как се бях запознал с нея. Всъщност стана на два пъти. Тая червенокоса дяволица. Но така я наричах вече доста по-късно, чак когато ме напусна заради оня х... сплескан, и когато при събирането на вещите си - шевна машина, прахосмукачка и други някакви жалки багатерии - изведнъж се оказа, че може да се блещи като фурия досущ майка си. Но дали пък това не стана и защото, докато любовникът й висеше като суяк пред вратата от страх, че ще взема да я размажа, поисках да я начукам права пред огледалото. Тя си дръпна полата надолу и запристъпя като ученичка. И тогава трябваше и двамата да се засмеем малко тъжно. Аз - понеже нещо, което винаги бе било тъй обикновено за нас, внезапно не бе възможно повече. А защо тя се засмя, не знам. Отгоре на всичко искаше и да вкара любовника си вътре, да ми го представела. Но аз бях казал, че само ако пристъпи една крачка в стаята, ще му размажа мозъка с щанга. И тя добре си знаеше, че ще го направя като едното нищо. За първи път я видях, когато бях на стоп. Някъде към Румонд. Имаше поледица и предното й стъкло беше станало почти непрозрачно. Иначе надали щях да вдигна палец. Такава готина мацка в такава голяма американска кола. Следвах скулптура в Амстердам. В академията. В по-горните курсове през зимните месеци ходехме по покана на община Фалкенбюрх да изсичаме релефи в пещерите на Синт Питерсберх. Нещо като религиозни сцени в естествена големина, от които кметът и общинските съветници очакваха да дадат подтик на туризма. Аз се занимавах с Възкресението на Лазар. Но много-много не ми допадаше вече, понеже бях развалил главата на Христос. Там се бе затъкнало едно вкаменено морско таралежче и за да го извадя цяло, бях изсякъл твърде много мергел. След няколко дни вкаменелото, което бях освободил от главата на Божия син, се разби като буца карамелизирана захар в хола на хотела. Същата вечер пък се бях сдърпал с управителя, тъй като бях направил забележки за яденето и бях замърсил тавана. Наистина ни бяха сервирали отвратителен буламач. "Гозба по ловджийски". Едри медузи месо в кафява мазнотия. Сякаш някой беше изкендзал куп говна. Хората на изкуството са лакоми и безкритични. Всеки беше вече започнал да нагъва, аз обаче изведнъж отместих подноса пред мен и ударих с юмрук по масата. "Това е китово месо", се разкрещях. Изведнъж всеки започна да похапва много внимателно, сякаш вътре можеше да има кости. Почнаха да кусват, да пробват, да пушат. Повиках келнера. Той не можа да го отрече, но все пак считаше наименованието "гозба по ловджийски" за правомерно. Китовете били уловени преди години от Вилем Баренц и консервирани за консумация. Тъй като обаче не можеше да накараш народа да плюска всичко, те се пръкнали на дъмпингови цени в хотелите, понеже се сметнало, че изгладнелите туристи ще се нахвърлят да изпапат тези "най-големи трупове в света". Никой повече не се осмели да хапне нищо, а някои хукнаха към кенефа да си изплакнат устата или да драйфат. Разтребиха масите и не ни дадоха повече нищо за ядене. Само още някакви си розови пудингчета за десерт, които бяха толкова корави, че като ги метнеш от яд към тавана, не оставяха никаква следа по хоросана. На другия ден ме привикаха при директора на хотела, мъж с бледо, разплуто лице и провиснала към меката шия гушка, който сигурно бе имал и заешка устна. Той каза на онова тяхно странно произношенийце, заради което немците чак през май 1940-а забелязаха, че са на вражеска територия, когато вече ги бяха изтикали от Брабант, че съм бил развалил сериозно апетита на състудентите си. Че това прекрасно ястие, особено високо ценено от немските и белгийските посетители през лятото и което се явявало в менюто като "Ragou^t de Viande et de Lgumes", заради моите превземки се оказало на боклука. Че щял да връчи оплакване в кметството, та да ме върнат обратно в Амстердам. Аз пък казах, че съвсем не е необходимо, понеже след ден-два, след карнавала, ще си ида и самичък. Та така видях и това чудо. Как населението на въпросното градче, цяла година не посмяло да погледне чужд мъж или жена, сега просто се бе разпасало. Ако внезапно влезеш в хотелската си стая, веднага ти се изпречва сливата на нечия чужда булка, а някакъв полупиян тип край леглото ти припряно върти извадената си от дюкяна паламарка. Как бирата, преработена в семе, безредно и повсеместно се посява вътре в дамите посред тупурдия и оглушително пеене на нещо, което бях запомнил като: "Да, тази девица, да, тази мекица, искам да й туря мойта млечна пура. Я ела при татко за малко бяло сладко. Тралала..." Преди обитателите на градчето от мъжки пол на третия ден от Великите пости, със спечени петна около дюкяна от засъхнало бяло ручейче, но с чело, изпълнено с опрощение, отново да дойдат на себе си, бях вече изчезнал. Освен собствените си багатерии прибавих и едно късо кожено палте с великолепен синкав отблясък, което пътьом бях намерил като парцал с лепкаво петно отвътре, живо доказателство, че цвъкнята беше попаднала сред добра козинка - бях го натъпкал в една военна раница и го бях взел със себе си. И така се оказах на пътя край Рурмонд. Та значи, имаше поледица и дъхът ми бе видим като облаче с думичките на герой от комикс. Обувките ми бяха залепнали за земята, панталонът ми беше покрит със слой лед и пращеше, като се движех. Но цялата мизерия бързо биде забравена, веднага щом пъхнах раницата си в багажника и се отпуснах на седалката до нея в онова грамадно нещо, което незабавно се овлажни, понеже ледът се стопи и крачолите на панталона почнаха ледено да лепнат по бедрата ми. Понякога й се налагаше рязко да намали скоростта, защото на пътя лежаха големи клони, явно натежали твърде много поради обледняването и спраскали се като кибритени клечици. После видях краката й да се движат елегантно, сякаш натискаха педали на орган. Пейзажът се плъзгаше край нас от двете страни на колата. Опърпани селски къщурки сред купища върбалаци и мръсножълта тръстика. Шибано-досадни всъщност, ако не седиш до такава готина мацка и с такова лъскаво табло пред себе си, от което Клиф Ричард пееше "Жива кукла". "Имам си единствената движеща се, говоряща жива кукла." Ако например трябваше като оня селяндурин там да се кандилкаш на колело с качулка на главата. Проникнеше ли за миг слънце през облаците, дърветата заблещукваха като поляти с разтопено стъкло. Понякога ти се струваше, че и ти самият сякаш се гмуркаш вътре. При някой остър завой. Все по-често хвърлях поглед отстрани към лицето й. Пухкавите й бузки с лунички. Онази великолепна червена коса, за която вече я бях запитал дали е истинска и когато тя бе отговорила да, само бях рекъл нещо от рода на ами да, "венецианско русо". Бях я погледнал засмяно, когато малко по-късно припявах на Клиф Ричард: "Виж косата й, истинска е." Междувременно си бях помислил и дали космите под мишниците и срамните й косми също са така рижи. И се бях поотместил лекичко, та като ме погледне изкосо, да не вземе да ме урочаса с очи. Прекрасни очи. Най-хубавите, които бях виждал някога в живота си. Такива едни кафяви. Като чисто злато. Накараха ме да се сетя какво ми бе казал веднъж един приятел, който учеше биология, държейки в ръката си жаба: "Видя ли някога жена с такива очи, веднага ще й направя предложение за женитба." След което обаче бе казал "мамка ти" и бе върнал обратно пъпчивата гадина в терариума, понеже му се беше изпикала на ръката. Но мен подобно нещо нямаше да ме спре. Все едно ангелче да ти се изпишка на езика. И докато все така гледах към това нейно лице с луничките, си помислих, че с угасналата цигарка, увиснала между устните, сигурно съм приличал на някой пълен простак. И понеже заради това тя май бе пропуснала край ушите си, че съм творец, й поразказах някои случки из амстердамския бохемски живот. Не твърде прекалени, естествено. Защото не исках, биейки се в гърдите и с прегракналия глас на разгонено, нападащо мъжко животно, да я засипвам с мръсотията и калта на художническото съществуване. Как веднъж в академията бях напъхал една блондинка модел в кофата с глина и я бях изпомазал цялата с мазната сива каша. Тя бе врещяла и хапала и поне един час се бе бърсала край чешмичката със стари работни престилки в какви ли не похотливи пози. При което обаче не й разказах, че и мацката хубавичко си бе отмъстила. Гаднярско отмъщение. Защото, когато веднъж нямаше никой наоколо, тя ме бе притиснала до стената и там на място ме бе оправила. И когато семето бликна, с небрежно, но силно движение на ръката го бе пльокнала на земята и бе казала: "€ така!" после си бе излязла от аудиторията, въртейки чантичка на рамо. И за онзи път, когато в анатомичната зала бяхме положили два скелета в прегръдка. Като влезе лекторът - бяхме го кръстили Луличко, понеже пушеше къса луличка и третираше скелетите любовно, като момичета - се държа точно тъй, сякаш той самият лично бе поставил на калъп тия скърцала. Бе почнал веднага, без да му трепне мускулче на лицето, да обяснява за всички тия мускули, които трябва да извършват работата при подобна поза. И на момичетата им се бе надула главата, а в края на краищата и всички останали жестоко ги бе заболяла глава. Защото той приказва за това цели три часа. И когато раздели скелетите един от друг и ги вдигна от земята, язвително издуха дима от луличката си през единия гръден кош и каза: "Ако пък случайно ви се иска да знаете как е, когато жената е отгоре, трябва само да се погрижите пак да ми ги подготвите следващата седмица." Тя се засмя с широко разтворена уста и подскачащ корем. И когато задминавахме един камион и трябваше да държи волана с две ръце поради хлъзгавия път, изведнъж сложих ръка на коленете й, едва-едва подаващи се изпод полата. И това не бяха някакви си костеливи неща с щръкнали капачки, нито пък от ония безформени бледи самуни. Бяха прекрасни, чудни късове пластика, ако човек трябва да ги обсъди с нашия професор по история на изкуствата, когато почне да мрънка за древногръцкото скулптурно изкуство. А и в крайна сметка не напразно бях учил толкова години анатомия. Тя не отблъсна ръката ми, когато отминахме камиона и не си стисна бедрата, когато се плъзнах малко по-нагоре по вътрешната им страна. Затова й предложих да отбие в страничното платно и да почнем да се галим. После пуснах другата си ръка по шията й, леко пропълзях до мястото, докъдето стигаше косата й, и внимателно я хванах за края на ушенцето. Тя изви към отбивката за паркиране и още преди колата да спре, вече лежахме в обятията си. Раздалечи малко бедрата си отдолу, за да мога да й повдигна поличката и пръстите ми свободно да поиграят във влажната й цепчица. Бях плъзнал ръка и под пуловера и погалих гърба й, който, когато тя се понадигна от удоволствие, та можах да надникна в онази сенчеста долинка между лопатките, бе нашарен с тъмни резки като задната страна на фотьойлите в "Роял" в Ниюендейк. А тя погали с лявата си ръка - за щастие си го нося отляво - първо почти случайно, после целенасочено оня корав кожен пирон в крачола на все още влажния ми панталон. Подраска с нокти по пакета и сигурно й се щеше да го разнищи на парченца. С другата си ръка впи нокти в гърба ми. Беше измъкнала ризата ми от панталона и бе пъхнала ръка отвътре. Но как да я изтегля на моята седалка иззад тоя волан. И би ли желала тя ей така направо да й го вкарат между краката. Започнах предпазливо да се примъквам към нея и без да я питам, тя сама гъвкаво-гальовно вече се плъзваше под мен. Тогава просто й отметнах поличката настрани, да не вземе да се свести при някое по-усложнено движение. Защото тя бе изцяло омекнала и замаяна от сладострастие. Когато й го вкарах, каза в транс: "Само да не ми направиш бебе, да не ми направиш бебе." И повтаряше това всеки път, когато свършваше и когато по моето пъшкане усети, че и аз започвам да свършвам. Но аз задържах още, докато вече почти трезво се усетих, че гледам към една кутия, оставена на задната седалка, на която с ярки червени букви пишеше "Хермес" АД - Търговия на едно с домашни потреби. Когато все пак свърших, я отблъснах назад, при което болезнено си ударих гърба в цялата тая купчина бутони на запалки, тук фарче, там фарче, радио, чистачки. Тя се отдръпна лекичко, както беше дошла. Пооправи нещо между бедрата си и после благоприлично спусна полата по краката си чак до коленете. Само попита, докато изпъваше уста пред огледалцето за обратно виждане и изчистваше направо с пръстче червилото: "Нали нищо не влезе, любими?" Любими, си помислих аз, по дяволите, любими. Бе го казала, тъй истински. Значи ме възприемаше не просто като някакъв жребец, когото е пояздила. Или пък може би именно така. Както и да е. И все пак, любими. Показах й какво се стича по автомобилната седалка. И тогава тя пак почна да го гледа все така премрежено. И аз рекох малко "а ла Меки Месер": "Нито капчица, любима." И тогава и двамата се засмяхме. Докато бършех с носна кърпичка изцапаното, я попитах дали ме обича поне мъничко. И тя каза: "Ти как си мислиш. Иначе никога нямаше да спра за теб. Никога не качвам никого. Само теб." И аз толкова я заобичах, че просто забравих, когато поисках да затворя ципа на джинсите, че все още не си го бях прибрал в гащите. Изпищях от болка и изведнъж вече не можех да се мръдна. Кожичката на патката ми се бе заклещила между медните зъбчета. Отначало се посмяхме над този факт, защото мислех, че мога да го измъкна, както по-рано гънките на шията от ципа на пуловера. И казах, че за тази цел ще приложа опита на изобретателя на циповото закопчаване от оня разказ на Тухолски. Но тя не го знаеше. И както и да се бъхтах, не можех да отворя това шибано, гадно нещо. Отвън изглеждаше тъй, сякаш истинска човешка плът бе попаднала между стрелката на трамвая. И поради болката членът ми ставаше все по-смешен и подпухнал с щръкналия си нагоре червен връх, докато кожицата, захваната между медните зъбчета, стана лилава. И при най-малко движение просто ми идеше да крещя от болка. Не оставаше нищо друго, освен ципът внимателно да се разреже на две с пинсета. Но в цялата тая проклета огромна кола нямаше пукната пинсета. Казах на Олга да подкара нанякъде, все отнякъде ще вземем назаем. Отначало тя почна да мисли за гараж. Но там трудно можеш да кажеш, когато ония поискат да вдигнат капака, че става дума за "вътрешното захранване". Тя изтри запотените стъкла и подкара внимателно, защото и при най-малкото разтърсване аз се гърчех като раждаща жена. Кривна в първия страничен път и спря пред една селска къщица. Видях я как изкачва прага с готиния си задник. Звънец. Отвори една дебелана с престилка. Тя я заприказва. Твърде дълго като че ли. Какви ли измишльотини й разправяше. Къде по дяволите се бавеше тая пинсета. Погледнах през прозореца, прилошаваше ми от болката. Жената се потътри назад. Тогава някакъв съсухрен чичка с избеляла синя куртка застана на процепа на вратата. Ама че дяволска къщурка. Пак дълго дърдорене. Нищо чудно, че Маркс е имал твърде малко доверие в селския пролетариат. Те иначе не са лоши хорица, но малко бавно загряват. И когато най-накрая той се появи с пинсетата, искаше да дойде с нея. С големи мъчнотии тя успя да го въздържи на средата на прага. А после трябваше парченце по парченце да разделя частите на тоя шибан цип, докато от селската съборетина, иззад фуксиите или другия там зеленчук, сигурно ни зяпаха. Накрая успях едно по едно да измъкна от многострадалния си член тия парченца мед, забили се като зъбци на капан в плътта ми. Истинска къртовска работа, която жестоко ме озори. Олга ме гледаше с уплашено лице, по-скоро предпочиташе да не гледа. После постави внимателно ръка на бедрото ми, а аз казах само нещо от рода на това, че е Божие наказание. Когато приключих и успях нежно, като Ранения Гал, да си положа пишката в слипа, Олга отиде да върне пинсетата. Вратата се отвори, преди да позвъни. И повече никой не ни зяпаше. Сигурно е било не за друго, а за пинсетата. От страх да не им я свием. Преди Олга да се върне, излязох, предпазливо заради окаяната си телесна част, и измъкнах коженото палто от багажника. Защото реших, че сега, когато аз се чувствах полуразмазан, действително си е заслужила едно кожено палтенце. Тя каза, че било синя лисица. Страшно скъпа кожа. Когато ме попита откъде съм се сдобил с нея, казах, че съм я разменил с някакъв човек срещу рядка вкаменелост, на която съм се натъкнал в пещерите, тъкмо като съм изсичал главата на Исус. Тя повече не попита нищо, завъртя колата и отново излезе на шосето. Помълчахме малко, защото какво ли можеше да ми каже тя. Да ми съчувства за "долуподписания", малко трудничко. Или пък: абе как е патката. Та нали се познавахме едва от час-два. Изведнъж обаче започнахме да се смеем. Едновременно. Все по-силно. И аз се плеснах тъй силно по бедрата, че почти щях да се изправя на нокти от болка. И си мисля, че именно поради този смях стана катастрофата. Защото изведнъж тя се оказа в лявото платно, а отсреща изникна друга кола. Трябваше тъй рязко да извие кормилото, за да я избегне, че се подхлъзна. Нададе вик, като че ли щеше да излети. Колата се завъртя около оста си. Видях дърветата край пътя да се разлитат като откъснати. После тя прескочи пътя и се удари с предницата в едно дърво. Излетях нагоре. Сякаш с ужасяваща скорост бях запокитен в леден тунел. Серия тежки удари на махало. Устата ми се напълни с твърди остри парченца. Изплюх ги. Зъбите ми, ме прониза мисъл. Лицето ми бе топло. Когато протегнах ръка към него, тя почервеня и стана лепкава. Не смеех да опипам главата си, защото мислех, че ще ми изтече мозъкът. После погледнах встрани към Олга. Адски се уплаших. Приличаше на умряла. Лежеше просната напред с кормилото в ребрата и с изплезен език. Очите й се цъклеха отворени. Имах чувството, че съм лежал и съм я гледал така поне един час, преди да отворя прозорчето. После я изтеглих навън. Раздраното кожено палтенце се бе усукало около тялото й. Тъй стегнато, че се уплаших да не би повече никога да не може да си поеме дъх. Свалих го и го захвърлих. След това я взех на ръце и се потътрих към шосето. Кръвта от главата ми капеше по лицето й и се стичаше по шията вътре в дрехите й. Ей така си стоях там с нея. И стенех, защото мислех, че е мъртва. Задминаха ни три коли. Не можех да направя никакво движение. Вдигнах я нагоре и закрещях. От втората шофьорът ме погледна право в кървящата мутра. Но така си и отминаха всичките. Не в мойта кола тая мръсотия. И тогава мина една стара английска таратайка. "Морис" още от войната. Точно тя спря. Излезе един хилав англичанин, който се понесе с разтворени ръце към мен, докато изричаше съвсем спокойно: "Can I help you, sir?" Когато му връчих Олга, той приклекна от тежестта и двамата заедно паднаха на земята пред краката ми. Тя с окървавената си глава, прекършена към светлия му шлифер. Как той все пак е успял да ни вкара и двамата отзад в тая негова малка колица и да ни закара в болница, никога не разбрах. Мислех, че Олга сигурно е станала самичка, но по-късно и тя самата не помнеше. А също и че бе извикала: "Колата, ах тая нова-новеничка кола". Обаче със сигурност знам, че когато седях на тясната седалка от зелена кожа с ръка, положена на треперещото й тяло, опипвах отзад зъбите си с език. И после погледнах навън към колата й. Тази купчина ламарина, в която изведнъж се бе превърнала нашата кола. Предното стъкло беше бяло като сняг и на мястото, където си бях ударил главата, имаше вдлъбнатина с малка дупчица по средата. И разбрах, че оттам бях получил парченцата стъкло в устата си. И отгоре, и отстрани по железарията всичко бе осеяно с ледени висулчици, изпопадали от дървото при удара. И насред тази блестяща бъркотия лежеше оня парцал, коженото палто, също като прегазено животно.
Превела Анета Данчева-Манолова
http://slovo.bg/old/plamak/10910/10910005.htmРедактирано от БoзaKocмaтa на 12.06.10 00:15.
|
леко оф: jan wolkers, [re: уф]
