Преди време ми препоръчаха книжката (от една приятелка, дето сме от махалата - точно тази, близо до Попа, за която пише автора) и я прочетох. Хем ми хареса (защото ме върна години назад по много автентичен начин) и си припомних още истории, лица и картини (София изглеждаше така различно тогава), хем нещо не ми хареса. Авторът прекрасно пресъздава някои ситуации, някои усещания, но ... постоянно все никой не го разбира, все някой го прецаква (а той е от малкото гениални), все е нещо криво и тъпо и ... някак си негативно. Хубу - Стратиев беше готини и интересен, но това е май единствения позитивен персонаж (или още 1-2), живели през тези години в София. Но даже да оставя това настрана (въпрос на характер и възприемане на света), на повечето разкази за мен нещо им липсва, за да станат прекрасни и запомнящи се. Като добре започната и ... зарязана (поради скука от автора, на който му се е правило нещо друго) картина са.

Ала на мен ми бе много интересна за четене, защото се върнах в детството си и онази София, за която понякога се сещам :)

Животът не се измерва по броят вдишвания, а по моментите, оставящи те без дъх.