Re: Последна ласка / Контакти / Поколения / 40-50

Самороден талант, но уличен, какъвто може би само комунистическа България може да създаде. Даже мисля, всяка махала си имаше по един двама. Малко от тях, ако въобще, стигат до печат. Пламен е стигнал. Браво!

Хващам прилика с разказите на Гетсби. Нищо или много малко, само идеята в разказа е вярна, нищо друго. Останалото е чисто въображение, което не го прави по-малко ценно. И Пламен, ако пишеше в този клуб, сигурно щеше да разтяга локуми до небето. Характер! Какво да го правиш. Поне го прави интересно, ако не друго. Интересни сравнения, интересни хрумки.

И каточели всяка махала си имаше своята Даниела. На нашата не й помня името. Само аз и Савели не си ги натопихме в нея. После, цялата махала триперлии. Беше интересен период, който разбуни духовете на всички майки със синове, от които нищо не можеше да се скрие.
Появяваше се в градинката (Мадарската) също разгонена мастия. Помиярите не закъсняваха. И винаги се появяваше с някой, с когото е била последно и се прехвърляше на някой друг, очертал се със свободен терен в момента. Че се присламчваше и още някой. Един път се разнесе, че я оправили на караманьол пет души на един път. И се хвалеха, макар да нямаше нищо за хвалба. Около месец трая цялата работа. След това изчезна както се появи, изневиделица.
Изглежда милицията се погрижи да я няма. То бръмна цялата махала.

24 души бяхме махалата (мадарци). Имаше и пришълци та ставахме повече. В неделя идваха и от по-раншното поколение, които помнихме от деца, но вече задомени. Жените им идваха да ги прибират към два след обед, за обед. Писнало им да ги чакат. Потни, заморени, още играещи на малки вратички с парцалена топка. Често се налагаше да ги доизчакват да си свършат играта (стигане до някакъв резултат).

Ставаше интересно в градинката. Често и кварталния милиционер се присъединяваше - Митето. Само не искаше да пие, когато бутилката минаваше от ръка на ръка. Събираха се до четири китари. Пееше се и се говореше до среднощ. Не винаги, естествено, но честичко, през лятото особено често.

Градинката не оставаше без хора. Пушеха се цигари, люпеха се семки и се обсъждаше всичко. Събирахме се след работа, докато станеше време да се ходи на училище. Всички учихме във вечерна. Или в трета, или в четвърта или в първа. В трета бащата на Спиро беше директор. А със Спиро бяхме съученици в дневната.
От 24 момчетии, след '69 са останали 2ма. В лагера в Триест се преброихме 16. Без да знаем един за друг, че се готвим за отпрашване. Първи беше Пината. Републикански по бокс за юноши. Тръгна да събира пари за екскурзия с параход до Истанбул, без слизане на брега. Ей така, да го видим от далеч. Беше успял да убеди няколко души. Прибра им парите, но изфиряса сам. С парите им. После чухме, че видял турска полицейска моторница наблизо и скочил от парахода. Прибрали го. След месеци се обади от Швеция. После никой нищо не чу за него. Това беше още '65та година или някъде там.
Както и Пламен пише, не вярвахме на никой, само на себе си и то рядко.
През останалото време - работа - какво друго?!