През лятото на 1968 година се сбъдна най-голямата ми мечта - видях Париж.

Френската гимназия беше поканена за участие в някакъв семинар в Ньойи сюр Сен - предградие на Париж. Естествено, половината от групата гъмжеше от ченгета, които минаваха за "възпитатели". Аз попаднах сред богоизбраните, защото им трябваше някой, който все пак знае френски. А по онова време аз знаех езика по-добре от три четвърти от французите. В една диктовка, измислена специално от Проспер Мериме като тест за нивото на френския, Луи Наполеон беше направил 15 грешки. Аз - три. Като дали едната от трите беше грешка, самият Мериме беше признал, че не знае.
Едва ли някой будистки монах е пристъпял с такова страхопочитание в първия си храм, както аз, когато за първи път влязох в квартален парижки магазин. Там бяха всички неща, които обожавах! Списание "Салю ле копен", дънки "Левис", дъвка "Холивуд", книги на Агата Кристи, постери на Джон Ленън, ботуши "Андре", хляб тип "багет", каубойски ризи "Лии", цигари "Житан", еротичното списание "Люи", водопад от грамофонни плочи, кашони с кока-кола, плюшени играчки и комикси. Миришеше на шоколад и кафе.
Париж винаги ще ми мирише на шоколад и кафе.
Всеки един от тия предмети по никакъв начин не можеше да проникне в България. Или проникваше чрез децата на партийните аристократи, с които беше пълна Френската гимназия, и ги правеше още по-недосегаеми и от бащите им. Като си помисля само какви комбинации съм правил, за да прочета книга на Чейз, да послушам за час плоча на Адамо, Кристоф или Джони Холидей, как съм се унижавал, за да изпуша една-две цигари "Житан" на аванта - лошо ми става.
Влизането в магазина беше първият ми контакт с демокрацията.
Имаше и музикален съпровод - песента на Жак Брел "Не ме напускай"...
"Не ме напускай, ще ти подаря перли от дъжд, дошли от страни, където не вали,а след смъртта ми ще пробия земята, за да покрия тялото ти със злато и светлина, не ме напускай..."
Едно възхитено социалистическо копеле, един храм на пазарната икономика, една песен - уж нищо с нищо не се връзва, пък тогава се върза и до ден-днешен няма развързване!
"Не ме напускай..."
Лятото на 1989 година... Качих в ладата Бебо, който живееше до кино "Дружба", за да поплуваме на "Дианабад". Бебо беше музикант - чувствителен, истеричен, готин - софийско копеле, та дрънка. Пуснах радиото. Прозвуча великата песен "Не ме напускай". Жак Брел беше умрял от рак. С Бебо спряхме да си разправяме клюки. Спряхме да коментираме колко е готино на Запад и колко гнусно - в България. Спряхме да гадаем кога ще паднат комунистите. Мълчахме и слушахме дрезгавия глас на белгиеца, който съдържаше всичко - и молба, и закана, и воля за живот, и познание за края, и отчаяние, и надежда, и мъка, и вяра, и самота, и възторг, и копнеж, и дух, и смисъл, и невъзможност да се живее иначе...
"Не ме напускай... Трябва да забравим всички, да се забравим ние самите, да забравим времето, което убива с удари от "защо" сърцето на щастието, не ме напускай... Не ме напускай... Не искам повече да говоря, не искам повече да се моля, аз просто ще се скрия ей там, за да те гледам как танцуваш и се усмихваш, за да те чувам как пееш и ликуваш, остави ме да стана сянка на сянката ти, сянка на ръцете ти, сянка на кучето ти, не ме напускай, не ме напускай..."
Беше слънчев ден. "Не ме напускай" свърши. Продължавахме да мълчим.
А после, без никакъв преход, пуснаха песента: "Партизани, партизани, легендарни синове, на полета, на балкани, на села и градове, партизани, партизани, на челата със звезди - от вашите тъмни поляни свободата, свободата се роди..."
- Спри колата! - кресна задавено Бебо.
- До кенефа ли? - попитах като глупак.
- Спри колата, лайнар!
Отбих някъде около Семинарията и го погледнах. Беше станал целият блед, напрегнат, гледаше налудничаво, а от очите му течаха сълзи.
От контраста между "Не ме напускай" и "Партизани" Бебо беше получил нервен припадък.
Спрях веднага радиото.
- Тръгваме ли? - попитах след малко.
- Къде?
- Нали ще плуваме?
Бебо се овладя. Погледна ме право в очите. И бавно, тихо, глухо, отчаяно и страшно отсече:
- Защо да плуваме? Къде да плуваме? Не разбра ли, че отдавна сме мъртви?!
Хвана сака си и слезе от ладата...
Срещнах го миналата седмица, четиринайсет години по-късно. Продаваше марули и ряпа до пазарчето на "Графа". Изглеждаше по-вехт от хартията, в която увиваше зеленчуците.
- Как си,Бейб?!
Бебо се ухили с беззъбата си уста. Копчалъкът му беше разкопчан. Косата - окапала. Кожата - тъмнокафява, пъпчива, мазна. Дългите му пръсти на музикант бяха черни от цигарите. Вонеше на ракия.
- При Живков си беше най-гот, копеле! Най-гот си беше при Живков! Купи си една репа, бе, да те перем у копелето!
Оставих му левче и побързах да се изнижа.
През 1992 година се връщах окончателно от Индия. От летището взех такси до "Патриарха". Помолих шофьора да пусне радиото.
Трите най-решителни години - от 1989 до 1992-а, прекарах на петнайсет хиляди километра от България.
Всеки ден, минута по минута се бях псувал, че съм изтървал най-важното събитие в живота си. Проклинах мига, в който се бях съгласил да работя в безсмисления културен център на още по-безсмисленото Министерство на културата.
Помолих шофьора да пусне радиото. Бях закопнял да чуя как я пеем тая песен - демокрацията.
"Имаш ли парички - обичан си от всички, нямаш ли парички - ще те мразят всички! Мъни, мъни, мъни, животът е пари, мъни, мъни, мъни и хубави жени!"
Шофьорът си тананикаше, барабанеше по кормилото и се удряше по бедрото в такт с Кондьо.
Само очите му не се смееха. В тях се беше насъбрала нечовешка умора.
Беше слънчев ден. Приличаха си като две капки вода с деня, в който с Бебо бяхме тръгнали на плуване.

___________________

На времето следqях всичко от него в "Срършел", бях прочела всичките му книги, които взимах от библиотеката. Поклон пред личността и таланта.