За мен има едно понятие, което е сърцевина на всичко - мярката.

Аз самият, често я губя, но това е друга тема.

Много от правилата на западните общества са прекрачили тази мярка и отдалечавайки се от нормалната и необходима чистота се приближават към ненужната и дори вредна стерилонст. Това не само в хигиенен, а в общо социален план.

Бях два месеца в Ирландия, в едно градче Дън Лири, много близо до Дъблин. Главната улица на това градче беше много тясна - точно колкото да се разминат два автомобила. Тротоарите обаче бяха нищожни - по-малко от 80 см. Друго, което ми направи впечатление беше големият брой шофьори от двата пола, очевидно дахвърлили 80 години. Та, на тези тротоарчета много често стояха по две лелки и си говореха, с което принуждаваха другите пешеходци да слизат на уличното платно, за да преминат. Това ми се струваше доста опасно, защото колите си се движеха със стабилна скорост, много от тях управлявани от живи мъртъвци. Странно защо, но нито за лелките, блокирали тротоара, нито за преминаващите по платното, това не изглеждаше да е проблем. Не само нямаше коментари, но нямаше и намръщени физиономии или свирепи погледи. Изразих учудването си пред една от преподавателките, с добавката, че у нас такива лелки, ако не отнесат боя, то поне ще чуят доста неприятни неща за себе си, а ирландиците са толкова толерантни. "Глупости, толерантни, ние също ги псуваме, но на ум или ако сме с някого ги коментираме, но след като се отдалечим достатъчно."

И още един пример. Често ползвах влака между Дън Лири и Дъблин. Обикновено се пълнеше доста, особено в някои часове. Ирландците, след като се заемеха седящите места, повече не влизаха навътре във вагона, а оставаха максимално близо до вратите, при което повече от половината вагон беше празен, но при вратите имаше хора и на стъпалата. Късно вечер още на първата спирка в Дъблин влакът се запълваше по този начин. На следващата чакаха много хора, но повече от един двама не можеха да се качат, защото никой не помръдваше от мястото си. Тогава започваше един театър, който наблюдавах десетки пъти. Онези вътре гледаха другите навън и се усмихваха, сякаш казваха:
- Май искате да се качите, а?
- Да, да, много искаме - усмихваха се безмълвно онези от перона.
- Да, ама няма как да се качите, щото ние сме блокирали входа, макар, че навътре е абсолютно празно.
- Да, да точно така. Колко смешно!
- Сигурно ако влезем навътре ще можете да се качите и даже ще остане място и за други.
- Чудесно! Точно това си мислехме и ние.
- Да, ама ние пък няма да се помръднем. Смешно нали!
- Наистина - много смешно!

Докато тези вътре и онези отвън се усмихваха любезно един на друг без да продумат дума и да направят крачка, едни гаров служител, зачервен, изпотен и с готова да падне всеки миг фуражка, тичаше покрай вагоните напред-назад и викшае "Моля ви, моля ви, влезте навътре, за да се качат и други хора!"
Никой не помръдваше и влакът бавно потегляше, оставяйки усмихнатите хора на перона да чакат следващия.

Не знам, може би тази култура в общуването запазва нервите на ирландците, но определено късаше моите.