Тази думичка интелигентен ми става все по неясна. Ако това е мерило за умение да се справяш с проблемите в трудна ситуация, то да живеят мутрите и да го духат кардиохирурзите и драматурзите. Както и да е.

Ще ти дам два кадъра от моя живот, пък ти си ги тълкувай както искаш - кеф ти за Софка, кеф ти за мен.

Преди доста години работех в един екип, в който работата беше такава, че се изискваха по-просто устроени хора, директни, действени и необръщащи внимание на паяжините по полусрутените по онова време хотели.
Ако приемем, че интелигентност е обобщение за начетеност, умение за водене на културен разговор и поведение в отбрано общество, то те бяха някъде в долните 40-50%. Непрекъснато се разправяха мръсни вицове, обръщението "куре" беше традиционно, жените бяха пички или пичета, според възрастта и степента им на привлекателност. По време на работа псувните хвърчаха като мухи в месарница, но вечер всички сядаха на мръсната маса в селския ресторант, пийваха по някоя ракия (умерено), хапваха сладко без да гледат цените и си разправяха стари истории - къде истински, къде измислени или поне доукрасени.
Не ми бяха приятели. Бяха ми колеги, всъщност подчинени. Случвало ми се е да попаднем с някой от тях в друг вид компания. Стояха там като пънове, повъртаха се насам-натам, като че ли имаха трън в задника, не можеха да обелят дума.
Но в тяхната си среда бяха поети. Никога преди и след тези няколко години, не съм се чувствал толкова свободен, ведър и неусещащ дори най-сериозните проблеми.


Пак по това време бях една седмица на някакъв курс в Ковънтри, Англия. Учебният център беше на края на града, в непосредствено съседство с престижен квартал от еднофамилни къщички с малки дворчета. Наредени бяха еднотипно, в еднакви парцели, но всяка беше различна и градината в предния двор, явно поддържана от професионален градинар, уникална. След учебния център пътят излизаше извън града и от двете му страни имаше ливади с вид на футболно игрище - ниско подстригана, гъста, зелена, трева. Пътят беше тесен и без банкет. Тревата от ливадата равно и леко като бритон покриваше ръба на асфалта по целия път. Нямаше гола пръст, нямаше суха трева, нямаше индивидуални растения. В далечината се виждаха дървета или групи от храсти, но пак бяха като забити в равната трева, без издънки около корена или наоколо. Наведох се и разрових тревата, да видя пръстта отдолу. Тревата беше като мокет - здраво вплетена и в крайна сметка не показваща пръст, защото долната й част е като оплетката на основата на мокета - различаваше се само по жълто-кафявия цвят.
Първите дни бях очарован. Всяка вечер вървях по улиците и оглеждах къщите и градините, вероятно за ужас на собствениците им. След три-четири дни обаче усетих някакъв дискомфорт. Сетих се. Исках да видя саморасла крива трева, неокосена, пожълтяла, стъпкана. В събота тръгнах по шосето извън града. Търсех само едно - нещо диво неподредено. Вървях около час - никакъв успех. По едно време стигнах до някаква махала от видимо стари и не добре поддържани къщи (после разбрах, че са евтини общински жилища още от войната). Рекох си "Ей тука вече в циганската махала ще намеря дивото". Към къщите водеше само тесен асфалтиран път. Всичко останало около тях беше трева - пак същата "изкуствена" трева. Нямаше паркинг. Колите им бяха паркирани направо на тревата пред къщата. Но ... нямаше коловози, плешиви кални участъци. Не. Само трева - равна и зелена.

Тогава разбрах - там не мога да живея.