аз да се пообяснявам малко сега : )
случайно, но неслучайно, като съм писала снощи, съм дала пример за зло с това да удариш дете.
дали ще го удариш, или няма да го погалиш, или ще си галиш твойто си, пък другото до него - да плаче...
има толкова по-големи злини, които съм правила и които изобщо могат да бъдат направени от това шамарче на онова дете, ама... нали човек като пише нещо му минават много работи през ума, но той подбира есенцията доколкото е в състояние. нали не можеш да напишеш всички неща. може би за мене това е есенцията, така си го обяснявам. да направиш да го боли някой малък, беззащитен.
а случаят беше така.
едно бъдещо младо семейство тогава, на което станах кума, бяха оставили дъщеричката си да я гледам през деня. те бяха отишли да се справят с последните подробности около скоро предстоящата си сватба.
тя беше на 3-4 години, моята дъщеря беше на 2.
живеехме в отдалечена от града къща в гората, на километри от цивилизацията, нямахме телефон още...
родителите на момиченцето бяха млади лекари тогава, майката специализираше психиатрия и, така ми се струва на мене сега, още й е било много интересно и ново и все свързваше някакви неща около себе си с професията си. детето й го гледаха баби, защото тя имаше много за учене.
то е уморено и му се спи - ау, детето е апатично. детето се гевези, защото е схванало по-добре майка си отколкото тя него - че като се разплаче ще принуди възрастните да му изпълнят прищявката сега, веднага, на момента - ау, детето "ми прави хистерия"...
та, в същия този ден в къщи пристигнаха 9 тона брикети.
стовариха камионите в края на двора и си заминаха.
аз се попритесних, защото бях сама в къщата, а времето се чумереше... беше лято, дъждовете са проливни, ако завали всичко ще стане на мокра пепел.
нямаше нито как, нито кого да помоля да ми помогне и затова натрупах играчки наблизо, доведох двете деца и ги оставих да си играят. а аз хванах ръчната количка и започнах да местя брикетите от камарата в бараката.
това е, хм... доста работа за някой, който тежи 46 кила : )
бързах, но колкото и да бързах то не можеше да стане веднага.
по едно време на детето му доскуча и дойде да види какво правя.
гледа ме изпитателно - аз се боря с тъпия кюмур, не й обръщам полагаемото й се внимание - тоест - цялото си.
"каля ика дъка" - обяви тя.
клара иска дъвка, но то няма дъвка... има, обаче, все по-сгъстяващи се облаци във все по-тежко небе...
"ей сега, миличка, чакай малко..." - и тътря количката насам-натам...
каля, обаче, си имаше номер.
щом някой не й изпълни прищявката до няколко секунди, тя започваше да я повтаря все по-силно, по-пронизително, по-бързо, започваше да върти глава, очите й се обръщаха, писъците й ставаха нечленоразделни, около устата й се появяваше пяна и... и... и... всички възрастни се юрваха - "каля е направила хистерия" - мушваха й хапченце в устата, даваха й нещото, което иска, после другите сто неща, които иска и...
абе, ужас.
и тогава първата грамадна капка каза "шльоп" по черната прах върху лицето ми.
аз погледнах, ама напълно безпомощно, все още грамаданския куп брикети, погледнах въртящата вече глава клара, погледнах се отгоре до долу - цялата като черен петър... почувствах се толкова безпомощна, тъпа и жалка...
и просто й залепих един шамар.
направо спрях времето, егаси.
клара млъкна.
погледна ме адски любопитно и... се усмихна!
направо ми идеше да си изям... старата гуменка!
бях толкова вбесена от себе си, от... от... угризение и облекчение, може би.
и си отиде да си играе с дъщеря ми.
не се оправдавам, просто разказвам случка.
да удариш някого, особено дете, никога не е нещо друго освен безсилие.
но така стана тогава.
|