Оня ден, като пуснах темата за убийствата на тайните служби, може да сте забелязали, че търсачката ми трябваше да намира името Чапрашиков.
От тази фамилия имаше останал само един жив човек - Ани Чапрашикова, с която поддръжах връзка, колкото да не е без хич. С тази жена, по майчина линия от нейна страна и бащина по моя, бяхме далечни роднини.
Нея лично не я бях виждал. Беше напуснала България навреме, за разлика от майка си и брат си. Майка й, Елисавета Тенева, беше много възрастна и слаба, за да бъде малтретирана от комунистите без да има опасност за живота й. Брат й обаче беше вкаран в Белене с малка вероятност да излезне жив от там.
Както и да е, Ани Чапрашикова успява, като кореспондент на Пари Мач в Ню-Йорк, да сключи сделка с тогавашното комунистическо правителство на България, срещу рекламен материал за българското черноморие в списанието, да пуснат майка й и брат й да заминат в чужбина. Това става през шестдесетте години.
Братът Иван се беше установил да живее в Париж. Майка й беше заминала за Ню-Йорк да се съберат майка и дъщеря да живеят заедно.
Всичко това става в сравнителна нищета. Братът Иван живееше в една мансарда, малка но удобно мебелирана, близо до музея на инвалидите, ако не ме лъже паметта. Със сестра ми му отидохме на гости една вечер през '78 г., когато направихме екскурзия с Американ Експрес на Лондон и Париж. Снимките от Лондон съм ги показал тук -->, но снимките от Париж така и не можах да намеря за да публикувам и тях. До адреса му отидохме с метро, като от спирката на метрото извървяхме не повече от стотина метра за да се озовем пред къщата, където живееше.
Та, с Иван тогава се видяхме за първи път, като и двамата със сестра ми останахме с много добри впечатления от него. Не беше женен, но живееше с приятелката си на семейни начала в продължение на дълги години. Същата вечер, на гости беше поканено още едно семейство, българин женен за испанка. Преди още да дойдат, Иван ни беше казал, че този човек е много богат, притежава един от Канарските острови, където има голяма къща с зоологическа градина в която има лъвове, тигри и слонове, освен останалите животни. Освен къщата на острова имали и голяма къща в Испания, но не помня дали беше в Мадрид или Барцелона. Отдавна беше и спомените ми са избледняли. От това семейство също останахме с много добри впечатления.
С Ани и майка й живеещи в Ню-Йорк се бях видял само две години по-рано, през '76. До тогава се чувахме по телефона и само се канехме да се видим, но така и не се наканвахме. През '76та обаче на мен ми предстоеше местене от Чикаго до Хюстън и ако не можех да отделя време преди да се преместя, сигурно нямаше да се видим в обозримото бъдеще а може би и изобщо. Майката Елисавета или леля Фетка, както й викахме, беше в напреднала възраст и не се знаеше още колко ще живее. Впоследствие почина на 106 годишна възраст.
Отделих десетина дни и заминах с колата си за Ню-Йорк. Настаних се в хотел и им се обадих да се уговорим за коя вечер да се срещнем и как да го направим. Дали да запазим маса в ресторант наблизо или как? Поради напредналата възраст на майката, решиха да приготвят вечеря и да отида у тях.
Улицата им излизаше на Сентрал Парк. Жилището им беше в кооперация, на около половин прека навътре в улицата. Те двете бяха единствените обитателки на тази кооперация. Живееха под наем. Наемът беше замразен на $120 месечно и никой не можеше да ги извади от там. Кооперацията подлежеше на събаряне. Милиони долари чакаха да бъдат инвестирани в нов строеж на висок жилищен блок, но заради тези две жени това беше невъзможно. Трябваше да ги изчакат доброволно да се преместят или да умрат, че тогава. За доброволно преместване и дума не можеше да става, защото не можеха да си позволят да плащат свободен наем. Толкоз.
Бабетата добре бяха приготвили вечерята. Леля Фетка винаги си е била кожа и кости. Не вярвам някога да е надхвърляла 50 килограма. Не се беше променила много. Кожата й беше станала прозрачна. Имаше много светло сини очи. Чак прави впечатление. Ани беше добре закръглена, но не дебела. В никакъв случай. Много трудно би било за който и да е да й определи възрастта. Имаха и едно малко пуделче, което също не си знаеше годините. Беше ослепяло от старост и се нуждаеше от специални грижи. Изобщо всичко беше старо там. Кооперацията, стълбите и пътеката по тях, мебелировката беше някаква допотопна, с разни извивки и заврънкулки, покривките, на които по би вървяло да ги нарека кувертюри, заради годините им. Също миришеше на старо. Не знам дали сте забелязали, старостта си има присъща миризма. Не е приятна.
След вечерята пихме чай, поговорихме и с облекчение забелязах, че е станало време да си ходя. Обадих им се още веднаж по телефона преди да си тръгна от града и това беше.
След като се завърнах за постоянно, разбрах че и Ани се е завърнала и е станала реститутка. Да ама не каква да е. Беше успяла да осъди Булгартабак да й платят наем за всичките тютюневи складове и помещения, за всичките тези години. Беше си възвърнала собствеността пръсната из цяла България и на стари години беше станала отново милионерка.
Ани се беше установила да живее в хотел България. Държеше една стая за постоянно, независимо дали е в страната или я няма. Чувахме се и се виждахме рядко. Нямахме обща приказка а пък и не я харесвах като личност. Беше пълна противоположност на брат си. Иван беше човек с широка душа, докато сестра му ... трудно се изтърпяше.
Един път ме помоли да се видиме същият ден в сладкарницата на хотела. Отидох. Съобщи ми за смъртта на брат си. Отишъл си за един ден. Беше непримирима, че приятелката му й се обадила едва след като го погребали. Помислих си, че кой каквото си е постлал, на такова ще легне.
Един път я поканихме с жена ми на гости в къщи. Да се запознае с жена ми, пък и да види как съм се уредил. Отидох да я взема от хотела. Закарах я в къщи. Показах й наоколо. Седнахме да обядваме. После я върнах. Не я знам какво си е мислила. Средата й беше няколко реститутки от нейното време, които съм засичал в сладкарницата без да им се обаждам обаче.
Друг един път сестра ми ни беше на гости и взе че й се обади. Пак среща. Пак в хотелската сладкарница. Пак фасони на обслужващото момиче. Пак ми стана кафа, но си мълча. Тогава Ани за първи път отвори дума за парите си. Допитваше се за съвет. Беше намислила да ги остави за старчески домове. Какво мислиме ние. Казах й, че парите са си нейни и каквото е решила да прави с тях си е лично нейна работа, НО ако парите бяха мои бих ги инвестирал в бъдещето на тази държава, не в миналото. Развих й теорията, която навремето бях развил и в този клуб. Да създаде тръст за подпомагане на талантливи български студенти, но да създаде тръстът в САЩ, не тук. Определянето кой е талантлив и кой не, да става от американски специалисти. Както и тръстът да ги издържа да следват в САЩ, не тук.
Нищо не каза. Сестра ми ме подкрепи. От Ани нито да, нито не.
Разотидохме се.
След време пак се обади. Имала проблем с едната става на тазобедрената кост. Бяха й предложили да я подменят с изкуствена. Знам ли нещо по въпроса. Знаех че стават сполучливи. Имах двама познати със сполучливи операции. Тя се колебаеше дали да си направи операцията тук или във Франция. Обади се да каже че има ден и час в болницата на МВР. С жена ми си направихме труда да купим цвете, да я видим при приемането. Докторът обаче имал друга работа и отложил денят и часът. Повече нищо не чухме. А пък и интересът от моя страна е близо до нулата. Все ми е тая.
Оня ден ръчнах в Интернет по друг повод и разбрах, че е решила да се оперира в Париж. Разбрах също, че миналата година е починала в Париж на 88 годишна възраст. Ако съдя по намереното в интернет, вслушала се е в съвета ми.
През ноември миналата година на 88 години в Париж почина дъщерята на Крум - Анна Чапрашикова. След като напуска България, тя заживява в Швейцария, а от 1954 г. - в Ню Йорк. Дълги години е журналистка в бюрото на сп. "Пари мач". Сред нейните приятели са Стефан Груев, Дими Паница и княгиня Мария Луиза. Последната є воля е с парите є в швейцарски и български банки да се основе фонд за подпомагане на талантливи студенти на Американския университет в Благоевград, които да продължат обучението си в Америка.
|