Балконът ми, въпреки че е остъклен /живеч на втория етаж, блока на 14 етажа с 4 входа, като във всеки вход живеят по 56 семейства/, се напълни с болкук, предимно харии, торбички с кухненски отпадъци, бях сама с кучето си , беше се мръкнало.Обикновено си лягам рано към 22 часа, сутрин става рано за да разходя кучето.Готлона беше включен, готвех на кучето храна, през деня - освен че нямаше вода , спираше постоянно и тока за 10 мин. и пак го пускаха.А, и ходя на работа и се връщах изморена, нередовни превози, навсякъде хаус.Реших да изхвърля боклука насъбрал се на балкона /откъм хола, долу на е улица, гола поляна/ и за не излизам до кофите постоянно, заради кучето- взех да изхвърлям буклука направо долу -през терасата.След като я почистих.Заключих апарт. за да не излезе Дона/ името на кучето ми/, слязох да го събера и да и го сложих в кофите за смет.почистих под балкона и ве4е се прибирах , пред мен един млад мъж непрекъснато говореше и получаваше нареждане от мобилния си.Този млад мъж го познавах от срещата на клуб разведени, престави се че от Люлин и седеше от дясната и страна с/у мен.Никой не знаеше, че съм отличен физиономист.беше много оживен, с неестедтвено блясък в очите си.Минах покрай него и точно когато да отворя апарт. ключа ми го нямаше.Бях го пъхнала в задния си джоб на дънките, бях боса, само по чехли.Трябваше да вляза, котлона гореше, манджата вреше, кучето ми беше вътре.при тази горещина щях да направя пожар.потърсих ключар, беше си отишъл, нямах телефон в себе си, сина ми бе в провинцията.позвъних на съседите, никой не отваряше, застанах под прозореца на Христина / на партера живее/ тя беше на балкона, помолх я да ми позволи да се обадя по телефона и й обясних, че съм си загубила ключа.Тя се засмя каза ми"Не ме интересува" и се прибра.какво да правя, времето те4еше.където и да звънях,по съседите -никой не отваряше.Бяха се заключили.Звънях продължително, може би повече от 20 мин. на съседа Васил и го помолих да разбие бравата.Врата ми е масивна двойна, отвътре е тапицирана.С безкрайни увещания, най-сетне се съгласи.взе бор машината, но не успя..само по-лошо стана.нямаше друг избор, взех от боклука едно желязо, качих се отгоре на колата си /стара 20 год. кола, наследство от татко/, боса
от там с усилия на козирката на входа на блока и започнах да троша стъклата на остъкления ми балкон откъм кухнята ми.Стъклата са дебели 4 милиметрови, на винкели...не се чупеха.Цялата в кръв, стъклата падава в/у босите ми нозе -не можех да се предпаза, нямах замах...ниска съм на ръст....сега беше проблема как да се покатеря на перваза на прозореца.Огледах се наоколо, да видя нещо за да стъпя на него.
Бях изумена.
От всички прозорци ме гледаха съседиде, бяха като "гроздове" на прозорците...
Събух дънките си, завързах един крачол на едно желязо - винкела от счупеният прозорец и се покатерих.Бях ве4е у дома си.кучето ме гледаше с немигащи очи и плачеше.изключих котлома, превързах раните си,измих кръвта от себе си и заспах сгушена и разплакана с Дона.
Блока и ВХОДА ми бяха пълни с ГОСТИ 'спаециалните" посетители от София,Варна,Русе, Бургас....разбира се бяха тук и приятелите -клубари,пишещи и пищещи...
Така започна незабравимият ДЖАЗ Беше 18 юни 2006г.
От този ден, ве4е с никой не говоря.дори престанах да ги поздравявам
Обявих мълчалив протест!