Епиталамии

И пихме.
И танцувахме.
И пяхме.
Оженихме ги хората.
Семейно щастие им пожелахме.
Гърмяхме
със двуцевката на двора.

А те –
стояха плахи
и свенливи,
тържествени и мълчаливи
и от човешкото привличане обзети,
под масата си милваха ръцете.

Щастливци!
Те си мислеха, че никой
не вижда тази мъничка интимност.

Но аз видях,
и ти видя, любима.
…И някакъв ранен войник извика.
Едно крило удари изведнъж…
Очите ти се вкопчиха във мене:
- Нали и ние сме жена и мъж!
Жена и мъж
пред цялата вселена!...
Каква зелена
светлина извира
от тъжните листа на фикуса.
като че ли и те сега разбират
на твоите очи езика…

Да,
ти под бял венец не си вървяла.
И пръстени не ще си разменим.
Такива чудеса не си мечтала,
когато ме нарече свой любим.

Ний просто се обичахме тогава.
Ний тичахме
пияни
от желания,
към черквата отдавна изоставена
без свещи,
без тамян
и без камбани.

Пред образите на светците мършави
ний, двамата безбожници, се спряхме.

И силно,
много силно се прегърнахме.
И със една целувка се венчахме.

И толкоз проста беше красотата ти!
тъй силни
и тъй щастливи бяхме ние!...
И биеха,
и биеха сърцата ни
като камбани на камбанарията!...
…Така започват хубавите песни.
И все така започва любовта.
Като вълшебен
и велик предвестник!...
А после…
После…
Колко суета!
Щом е дошъл един отровен миг –
да викаш като наранен войник.
По портите на твойте слепоочия
студена кръв да чука.
Да завиждаш
на тези малки
влюбени поточета,
които в чуждите очи прииждат!...

Разбирам всичко.
Ти си справедлива.
Тъй делнични и жалки ний сме тука!

- Горчиво е!
- Горчиво е!
- Горчиво е!... –
скандират гостите от скука.

И се целуват младоженците.
И руква вино от менците.
А ти се мъчиш да не плачеш.
А парят твоите клепачи…
Войник на щастието,
усмихни се!
Кажи на фикуса:
- Болеше,
но премина!
- Туй не е мойта кръв,
това е мойто вино!...

От тази нощ
на твоето чело
една дълбока бръчка ще остане.
Като следа от рана
ще се впива.
Но ти
така ще бъдеш по-красива!...

Любима,
който не е бил раняван,
не знае как се побеждава.

Ела до мен!
И ний ще се целунеме,
макар че тази сватба не е наша.
Ще тръгнем пак
по мрак
и пълнолуние!
И нека красотата бъде страшна!
И нека щастието не е леко.
На нас ни трябва щастие
в сражение
родено.
Не по-голямо от сърцето на човека.
И не по-малко
от вселената!

1960
Л.Левчев