Playground school bell rings again
Rain clouds come to play again
Has no one told you she´s not breathing?
Hello, I am your mind giving you
Someone to talk to
Hello

If I smile and don´t believe
Soon I know I´ll wake from this dream
Don´t try to fix me, I´m not broken
Hello, I'm the lie, living for you so you can hide
Don´t cry

Suddenly I know I´m not sleeping
Hello, I´m still here
All that´s left of yesterday
---------------------------------

"Зех го от природата. "
А беше времето, когато все още четяхме книги и даже се търсеше отговора в тях. А колко по-просто било да погледнеш навън. Обаче за който може да чете между клоните е виждането. Пък ний явно сме чели Тимур и неговата команда, и повлияни така от един характерен ентусиазъм за детско-младежките години - брата 5годишен, братчеда 9 и аз на 11, впрегнахме дядо ми да ни опъва палатка край лозето ни. А тез дет са били войници навярно знаят ко представлява палатка за 30 души - военна и как са опва. Поти са дъртия два дена да я строи(при все целия фургон лукс с кревати дето отстоеше на 10 метра от нея). Баба ми - жива и здрава да ми е силна жена характерна, прай баница влачи одеала и фенери и ще спим ние там тримата. Хлапетата са гадни копеленца ше знаеш. Сядаме кат звездната тройка Бенджи, Закс и Зведния принц на мотора с кош дядов, дава той газ и голям кеф - у палатката. Да ама стана тъмно. Като наизлязоха едни комари, едни буболечки, кат са разфръкаха нощни пеперуди. Малко по-встрани жаби крякат бесни. Некви шумове нехаректерни от градския пейзаж и точно за един час след залез и тримата ревяхме - искаме си в плюша. Умръзна ни кашона. Псувни дейба едно друго - дядо ми ловец печен, бил военен по едно време ма го разжалвали щот отскубал на един генерал пагоните, че го настъпал докат танцували на някво парти (таз лудост мойта сигур от него идва по пряка линия ). Та завря ни със шутове у фургона и на сутринта шна прибира. Пътя ни, с матора естествено, сички с каски само аз не, щот да ми са вей косата кат на филмова звезда, минавахме край една мандра. Естествено дъртия спира са поздрави с пазача, че туй в оня край голям грях да не почетеш познат с една псувня. Ма пазача от нащо отбор велик. Първа реплика - Ко прайте ве комсомолциииии..
....години по-късно се върнах отново на онова поле, в широкия кър, с тесни черни пътища, край изораната угар след житокос и видях онези хубавите гургулички фтички наречени пъдпъдъци, които дядо ми ловеца, оня с бесния матор обичаше да преследва с германския си брак, а баба чинно да ги скубе в кофата на двора, преди да ни направи омайна за пръстите и небцето ловна попара. И точно тогава всичко ми трепна различно. Не, не съм сантиментална, живо перде при туй необяздено, че за мойта лудост апчета нема. Просто тогава вече виждах. Сигур щото като станеш на 102 разбираш, че нищо няма смисъл. Само нюансите на мълчаливата красота те вторачват, сглобявайки от теб разпокъсаните парчета от нажежената гръд на тежки спомени, заради които сме различни...