Първо, нали знаеш защо жените са противоположния пол? Изрази мнение пред някоя, и ще разбереш.

В нормалните страни, където мъжете на са заразени с интелектуалщина (сиреч, бачкат и си подсигуряват семействата), мъжете работят извън дома. Ако мъжете са се уредили икономически, съпругите могат да си позволят да са домакини. До като мъжът работи извън дома, съпругата е началничка вътре в дома. Тя знае кое къде е. И - по женски инстинкт - случайно ако мъжът заразбира кое къде е - жената го пренарежда. От време на време. Профилактично. И всичко е точ в точ. До като мъжът се пенсионира. И се оказва насаден в дома си - който е под вече-закостенялото управление на съпругата. Която се разпорежда. И ето го мъжът натиснат до "къде са ми гащите". За сведение, аз вече преди да излезем, заставам по бели гащи в гардероба, и чакам съпругата да дойде да ми каже какво да облека. Знам (от опит) че каквото и да избера - ще бъде неуместно. И до като аз съм бачкал цял ден ИЗВЪН дома и съм изтощен и нямам нерви да се разправям за облекло подробности, съпругата е бачкала в своя си дом, отпочинала е, и може с часове да ми пили защо тази риза а не онази. Нямам сила и за това да се боря. И аз стоя по бели гащи до като тя дойде и ми каже с какво да се облека. После се хвали, че - ето, мъжете какви били; а че жените какви са - това е друг въпрос. Противоположен пол, това са. Интересно ако доживея до пенсия, какво ще става тогава!

Твоите наблюдения са много правилни за културите, където интелектуалниченето е заразило мъжете - и те философстват външната политика на САЩ - но няма да уважат съпругата си със затягане на раздрънканите дръжки на тенджерите или с наточване на кухненските ножове, или - пази Боже! - да уважат семействата си с избор на професия или занаят, чрез която ще заработват "живуща надница". Плямпачи, всичките родени за професори! Цял живот плямпал - че в пенсия ли да си кривне табиета! Аз помня картинките от българското село: жените копат на полето, мъжете... бутат бригадирската хартия и пушат на почивки. Където се бачкаше - бяха жени. Където се седеше и интелектуалничеше - бяха мъже. Наблюдения като моите в "Мъка" няма да ги намериш в култура, в която мъжете са нормални.

Забелязваш как разкази като този за чакащите майки разделят отзивите по културен вододел, отсяващ мъжете от интелектуалците. Много от ридаенето по майките, че все давали... Що са ви давали, бе, пичове! Мъж получава до 18 годишна възраст. После се изучава (и сам се издържа в процеса), подсигурява си икономически-стойностна професия, натрупва икономическа база за семейство, задомява се, и започва да дава на своите си деца, до 18 годишна възраст. Това изчиства сметките с родителите; всеки еднакво взел и дал. Къде влиза "даване от майката"? Защо типичният американец, примерно, няма да се вайка че все получавал от майка си, та не могъл да й уважи гроба? Отделно че в подобни условия, когато мъжът дава, а не получава, нуждата от уважение към родителски гробове значително спада, да не кажем намалява - и типичният американец едва ли знае къде точно е гробът на майка му, да не говорим за баба му. Тези неща са пакетни сделки.

А има и друго нещо: болката и саможертвата в родителското "даване". Ако родителят е родител, ще е подсигурил икономическа семейна основа от която изпълнението на родителските ЗАДЪЛЖЕНИЯ няма да залита до "саможертва", да не говорим пък за болка. Саможертвата е симптом на провал. Някой не си е свършил работата нормално, че се достига до мъчение и лишение. Родител, изпълняващ задълженията си (да повторя, до 18 годишна възраст на децата) чрез саможертва... оставя доста психологически товар в децата си; уж дава, а също им взима.

Иначе саможиви хора винаги има. Моите родители знаеха че нашите деца никога не бяха виждали истински сняг. Родителите бяха в Сиатъл, ние в Южна Калифорния. Как пък веднъж тези велики български родители не ни поканиха да ги посетим за Коледа или Нова Година! Ако пък ние ги поканехме - нямаха отпуска. След което нямане, все получавахме пощенски картички от почивни места в Канада - да ни напомнят къде ходели "културни и интелигентни хора". Щото ние със съпругата не сме, да се досещаме. Баща ми видя първото си внуче на 9 месеца; второто си на 5 години. Все бяха заети по-първо с канадските курорти. Родителите ми бяха баш интелектуалци, та дрънкат. Каквито са били в България, такива си бяха в САЩ; интелектуалщината не се лекува.

В обобщение, в една точка разказът на Сър Селски много ме натъжава (като симптомизирането на изостаналата българска технологична култура) - но в други отношения... отминава като приятен игрив вятър през топла жълта струя. Няма разказ, забелязваш, на тема "защо чак сега се досещате че имате деца които трябва да се вълнуват от вашите старчески неволи, след като толкова години бяхме сами като сираци и сами си изгледахме децата?". Има доста случаи в които родителската съдба е точно "каквото повикало - такова се обадило". Даже младите са прекалено опрощаващи и милостиви!

Редактирано от Cв. Ckpoмни на 17.02.05 18:36.