Пипна ме грипа. Толкова зле не се бях разболявала от години. Исках само да лежа, а и опитите ми да се наддигна от леглото свършваха с ново полягване. С усилие направих закуската, а за обяд имах сили само да помоля голямата да извади кремвиршите от хладилника и да ги сложи на печката да се стоплят. Колко и как са яли ми е като сън. Бащата – естествено изкарва пари за семейството. Е, не че и аз не изкарвам...абе това е друга тема.
Децата – милите се опитаха да ми влязат в положението, но от двулитрово шише трудно се налива сок, та “мамо, налей ми...”, после “пусни ни друг филм..”, а и накрая им избиха балансите (т.е. свърши послушанието) и взеха да се драчат, скараха се за кубче цветли листчета и аз (в ролята на арбитър) трябваше да разпределям “едно на теб, едно на теб...”. А ми е лошооооо...
И не издържах. Обадих се на майка ми “ела ги вземи”. Тя, естествено, без претенции ги отведе. Разшета е, направи ми чай, смени запотените чаршафи и дори не пусна известната тирада “на какво ти прилича къщата, аз едно време две деца гледах и всичко си беше на мястото...”
Лежах 24 часа в някакъв безпаметен сън, ставах само да пия лекарства и вода, даже май и до тоалета не съм ходила. Но се събудих - отпаднала, но определено по-добре и докато те се прибираха, успях да въведа що-годе ред.
Ето ги пристигат трите. Майка ми в ролята на генерал – командва “рооота, стой”, “ходом марш”, пеят “ние сме войници, ще вървим напред..”, двете мойте се заливат от смях, объркват крачките, генерала ги връща обратно и пак луд кикот....абе купон! Признавам си, че маалко поизревнувах дето си прекарват така добре с баба им. А бабата – дори и манджа донесла, щото “тез’ деца само от кремвирши няма да порастнат”.
Докато се съблечем – майка ми си тръгна. Гледах я през прозореца – попрегърната, завита в шала, стиснала чантата си и се бори с ужасния вятър. Няма я онази изправена стойка, с която дойдоха. И се усетих – навярно и на нея й е тежко да се занимава с двете немирници, да им организира забавления и да им търпи къпризите. Сигурно и тя има нужда от почивка, от простото изтягане пред телевизора и някой друг да й наготви. Та и тя вече е изтърпявала ексцесиите, на които я подлагахме със сестра ми и въпреки това продължава да зарязва всичко за да ми помогне. Изтичах на терасата – исках да извикам “Майко, обичам те!”, но докато отворя прозореца тя беше заминала далеч.
“Нищо – казах си – след малко ще й се обадя”. И забравих.
Но вечерта й го казах. Ей така без повод, че я обичам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите