Първо, чудесен разказ!

Второ, няколко върло-приятелски отбелязвания и размишления.

Защо "майките чакат"? Защото бащите се поминават преди майките. Интересно е, че никой не оплаква по-първо поминалите се татковци, а само по-дълго живялите (сиреч, по-добре живяли) майки. Но това е цивилизацията: тя се изразява чрез уважение към жената - не към мъжа. Това може да е истина - но не всички истини са правилни. И от тук аз ще превключа на "родители" в заместване на "майки".

По принцип, родителите винаги чакат. В тях е миналото. С децата им е настоящето и бъдещето. Родители са чакали децата си, хукнали с Аспарух. Що родители са чакали тръгналите към Новия Свят европейци! Както са чакали тръгналите към Дивия Запад поселници... Родителите чакат. Защото нямат силата да се преместят към децата си - и нямат и икономическата стойност че да бъдат пренесени там. Човечеството ще отбележи цивилизационен скок когато икономическото развитие достигне до там че чуствата на отминаващото поколение достигнат стойност заслужаваща родителското НЕчакане, сиреч преместване при настоящето и бъдещето, при децата.

Сега трето размишление, на тема "сравнителна култура". В Неделя приятел дойде за вечеря у нас. Нищо особено. Качил се на леката си кола, тръгнал, изминал към 50 км, и пристигнал за вечеря. В края на вечерта измина 50 км и се прибра. Често разстоянията преминати за поддръжка на човешки взаимоотношения са над 100 км, сиреч към 2 часа шофиране. Туй в САЩ. Каква е държавата, или културата, неспособна да подсигури на хората си елементарна подвижност, че вътре в микроскопичната си територийка те да възкликват в миг на чуства (без нагласаций) равнопоставяне на разстоянието Добридол - София с Добридол - Монтреал!

Да ти кажа, от всичките чуства в твоя разказ, тези за чакащите родители не ме покъртиха така както "къде сте – синове и дъщери – внуци и внучки - къде сте – в София, Монреал, Сидней, Ню Йорк, Берлин – в Австралия, Америка, Канада - къде сте?" Чакащите родители са болезнена тема, но болката е приета едва ли не за житейски факт; тя не може да бъде променена. Обаче... промъкването на София в поредицата градове е нещо, което подсказва за проблеми. И за неприятно осъзнаване на факти за миналото. Каквито примерно всеки с български произход е усещал в превоз музеи, пред каруците на Западна Европа и САЩ от ранните 1800-ни, или ранните 1700-ни... Колкото българите са неподвижни днес, със София и Монтреал вкупечени в недостъпно странство за бедни български родители, толкова неподвижни са били от стотици години. И твоето възклицание щръкна в разказа ти като... непринудено признание че България още тъпче няколко стотин години зад "нормалните бели хора"... Тей тва е неприятно, Сър Селянин! И много боли! Ама много, много, много боли! Защото, пак да кажа, съпоставянето на чуденката е чрез материал (твоя разказ) изобщо нецеленасочено допиращ се до каквото аз обсъждам. Това не е по твоя вина, и недей да взимаш каквото написах за критика срещу теб или написаното от теб! Всеки човек си има гледна точка. Моята, предполагам, е по-особена и нетипична за читателите на твоя разказ. Значи, не ми обръщай внимание. Обаче, по принцип, ако чуеш някой някога да споменава "сравнителна култура" - виждаш какво значи тя, и на какви възклицания може да фокусира. Като жив пример, искам да кажа.

От ново, браво на разказа! Много силен! Забелязах че имаш и параграфи. А що български филолози съм видял, дето не могат да разпознаят параграф от дупка в земята! Предполагам имаш технологична школовка, от където осъзнаването че мисъл, за да бъде разбрана, трябва да бъде стегната и пакетирана в парче текст, разграничено от други парчета текст, с други мисли в тях.

Надявам се да да пускаш още разкази тук!