Позьор. Габриел Гарсия Маркес. Натруфени, дума върху дума, ах, аз, писателят, дето ми дадоха Нобел зарад "Сто години самота" умирам, но ето, преди ракът да ме е повалил ви пиша нещо, на моите приятели, което звучи толкова "общочовешки", че ще го пускат във форуми даже в България, а защо не и в Албания, ще си казват - ах и ех. И аз ще умра и ще започнат да прозират всичките тези неща..., които аз, дори на смъртния си одър, ах и ох, с такъв майсторлък, с такова набито, моето литературно око, е забелязало и старателно описало, пък даже похвати измислило... И пиша едно писмо, общо, до всичките ми приятели, вместо да се обърна към всеки един от тях лично, поименно, и да кажа - Хосе, помниш ли как гонихме гълъбите, пък после се спънах и си ударих коляното, а ти, Пешо, да речем, помниш ли как прескачахме оградата...
Бе, мразим предсмъртните писма на великаните на словото, защото звучат толкова натруфено постмертелно, поучаващо, скимтящо, че чак ми става зле...
Сорри, за което.
Шси пусна да гледам или чуя или прочета нещо по-истинско...
Пък и го е мислил, отгоре на всичко... Ако Бог ми е подареше... Ми, подарил ти е, нали си написал сълзливи сантименталности до човечеството, защото ужас, ако те забраи, предстааш ли си да немате с Господ за кво да си лафите над коняка. Пък и ако вземат да свършат цигарите, как ше запълвате промеждутъка...

Acropolis adieu

Редактирано от yф на 16.07.04 16:02.