Напрао ми дожаля за теб... Да ти разкажа къде бях ли, що ли?!

Поразръшках се по празниците, че отдавна ме теглеше на път, а инерцията ми се оказа по-силна от обичайното. По балкАни (да не се бърка с балкОни) бях малко. В Лопушанския манастир, за разтуха, уж. Пък то...

Чувал ли си за Лопушанския манастир? А за връх Копрен? За язовир “Огоста”, по-известен като яз. “Монтана”? Ходил ли си натам?

Красив е пътят дотам, лъкатушещ. Зелено, зелено, зелено. На отиване небето беше с особен цвят. Мастилено-син. На Петрохан ветровито, но колкото да си изпиеш кафето – става.
Пристигаме в Монтана. Срещи, прегръдки, целувки, радост, разходки из централния им парк. Фонтан. Весел, мнооого разхитителен откъм вода, разхлаждащ. Да ти се похваля! Видях най-сетне кое дърво е магнолия. За пръв път. Жалко, че цветовете бяха прецъфтели. И пак на път. До манастира. Стар манастир, църквата е строена през 1853 година. Пред вхова и расте една секвоя. Четирима души, хванати за ръце едва ще обхванат ствола й. Величествена. Църквата силно напомня главната църква на Рилския манастир. Бедна е откъм стенописи, но пък какъв иконостас!!! С невероятно богата дърворезба. Казаха, че там е имало килийно училище през Възраждането. И Вазов обичал да престоява там. На плочата на църквата пишеше, че там е писана част от романа “Под игото”.

Умълчани свещеници пресичаха понякога двора, две кучета въртяха дружелюбно опашки на всеки, който ги наближеше. Спокойно, красиво, тихо, лястовички творяха архитектурни чудеса с формата на гнезда под стряхата на балкона. Усещане за покой и бавен ход на времето. И донякъде за завръщането на търговците в храма.
“Знаем, че всички сме бедни, обаче...” И ти вземат 10 лв за легло, а то дори закачалка няма в стайчето. Надпис на вратата на банята “Моля, преди ползване на душа спускайте завесата”. Брях, казваш си, ред и порядък цари. Пък то ни бойлера работи, ни завеса има... Ех... Що така не намериха сполучлива форма за припечелване тез наши манастири. Някак лош вкус остава в устата от тва неспирно оплакване от нямане на пари и вечната просия в манастирите. Тук поне го правеха по-прилично, да си призная. Завишават цените на услугите. За разлика от наблюденията ми лятоска в Араповския, в който икономът, препасан с пистолет на кръста (?!?), откровено правеше опити за сплашване, разказвайки за някакви обещали дарения хора, позабавили ги и сполитащите ги нещастия... По тази причина, естествено:( Пфу...

Както и да е, отклоних се. На другия ден поехме за вр. Копрен. Знаеш ли, имаше още сняг там. А слънцето така прежуряше, че сега в лицето съм зачервена като скандинавка, заспала на плажа в Слънчев бряг през август. И пари, пущината. Но да не се оплаквам.:)))

Иначе какво още да ти разкажа... Хубаво си ми попял тук, в клуба. По времето, докато си изплаквал мъката си нощя, аз съм стискала душа в дзъпки, щото посетихме едно заведение в околностите на манастира, тип “луксозно”. С ди джей, да не повярваш. Назначение, напълно излишно, мен ако питаш, щото нон-стоп чалгата, която ни заливаше като цунами поради волюмето на мах, спокойно можеше да помине и без вещото натискане на бутони от спец. На отчаяните ни молби за рок, блус, метъл, поп, бе квото ще да е друго, само не и чалга, ди джеят отсече: “- Разбирам ви, бе, ама нямам друга музика. Пък и това е по настояване на клиентелата.”
– А ние какво сме? – учудихме се. Не сме ли от клиентелата?
...Тъпа усмивчица, хитричко намигане и неясно обещание. В резултат – Слави Трифонов и Ку-ку бенд с “Назад, назад, моме Калино”. Нда!

Та така, Шакеспеаре... Отняма ме, побях нейде си, върнах се.

А ти (освен, че пореваваш) как си?


Косата ми дзилена, очите ми редки