Г-ЖА МИДАС
Бе краят на септември. Тъкмо си бях наляла чаша вино, започнала
да се отпускам, докато зеленчуците се готвят. Кухнята,
дъхтяща на себе си, успокоена, със парния си дъх
избелваше прозорците полека. Отворих единия,
после с пръсти обърсах стъклото на другия, като влажно чело.
Той стоеше под крушата, опитвайки се да откърши клонка.
Сега градината бе дълга и видимостта бе лоша, сякаш
тъмното на земята пиеше светлината на небето,
но вейката в ръката му бе златна. После откъсна
от един клон круша - отглеждахме си есенна масловка -
и тя засвети като електрическа в дланта му.
Помислих си, дали пък не окичва със цветни лампички дървото?
Влезе вкъщи. Бравите на вратите заблестяха.
Пусна щорите. Знаете как е с мисълта: дойдоха ми на ум
златисти равнини, родени от ръката на художник.
Седна на онзи стол подобно цар на светъл трон.
Лицето му бе странно, диво, пусто. Казах,
какво, за Бога, става? Той се разсмя.
Сервирах храната. За начало - царевица на кочан.
След миг започна да плюе златни пломби.
Заигра се с лъжицата си, после с моята,
после с ножовете, с вилиците...
Попита къде е виното. С трепереща ръка налях,
уханно, съвсем сухо бяло от Италия, после го гледах
как вдига чашата, бокала, златния потир и пие.
Точно тогава закрещях. Той се отпусна на колене.
Когато и двамата се успокоихме, довърших виното
сама, изслушвайки го. Накарах го да седне
в другия край на стаята и нищо да не докосва.
Заключих котката в мазето. Преместих телефона.
За тоалетната не се тревожех. Не вярвах на ушите си:
той имал желание. Да, всички имаме желания, така е.
Но на кого ли му се сбъдват? На него. И какво знаеш за златото?
То никого не храни; aurum*, меко, не потъмнява;
не утолява
жаждата. Той се опита да запали цигара -
втренчено наблюдавах, омагьосана,
синият пламък как играе на тъмнозлатния си стрък.
Поне,
рекох, ще можеш да откажеш цигарите.
Отделни легла. Всъщност, подпрях вратата си със стол,
почти окаменяла.Той беше долу, зает да превръща
стаята за гости
в гробница на Тутанкамон. Виждате ли, тогава бяхме
страстни -
в онези щастливи дни - разопаковахме се един друг
трескаво,
като подаръци, като храни. Сега обаче се боях
от медената му прегръдка,
от целувката, която би превърнала устните ми
в произведение на изкуството.
И кой, като опре ножа до кокала, може да живее
със златно сърце? Онази нощ сънувах, че нося
дете от него, със съвършени крайници от злато, с езиче -
мандало скъпоценно, с кехлибарени очички,
затворили зениците като мушици. Сънуваното мляко
изгаряше гърдите ми. Събудих се от бликащото слънце.
И тъй, налагаше се да се изнесе. Имахме каравана
в пустошта, на собствена поляна. Откарах го
под прикритието на мрака. Седеше на задната седалка.
И после се прибрах - жената, която се омъжи за глупака,
който мечтаеше за злато. Отначало ходех да го виждам,
понякога -
паркирах колата надалеч, после вървях.
Мястото веднага си личеше. Златна пъстърва
на тревата. Един ден - заек, провесен на лиственица,
красив, подобен на лимон. И после стъпките му,
проблясващи край речната пътека. Бе слаб,
бълнуващ: дочувал, казваше, музиката на Пан
откъм гората. Слушай. Чашата преля.
Онова, което ме натъжава сега, е не идиотизма
или алчността,
а липсата на всякаква мисъл за мен. Чист егоизъм.
Продадох
каквото имаше във къщата и се преместих тук.
Мисля за него при определена светлина - по изгрев,
късно следобед,
а веднъж една купа с ябълки ме вцепени. Най ми липсват,
дори сега, ръцете му, ръцете топли върху кожата ми,
докосването му.
ГОДЕНИЦАТА НА ПИГМАЛИОН
Студена като сняг бях, като камък.
Помислих си: той няма да ме докосне,
но ме докосна.
Целуна устните ми, хладни като скреж.
Не се помръднах,
сякаш бях умряла.
Той остана.
Прокара палец на очите ми по мрамора.
Заговори -
открити нежности, какво и как ще стори.
Думите му бяха ужасни.
Ушите ми - изваяни,
каменноглухи раковини.
Морето чух.
Удавих му гласа.
Чух го как закрещя.
Подаръци донесе, камъчета гладки,
звънчета.
Не мигнах,
бях безмълвна.
Донесе перли, пръстени, гердани.
Нарече ги неща за дами.
Прокара по бедрата ми ръце студени, потни.
Аз не трепнах,
играех статуя, бях истукан.
Остави пръстите си да потънат във плътта ми,
изви, натисна.
Но не посиня.
Следи затърси:
морави сърца,
звезди лилави, дири от петна.
С нокти на звяр.
По мен ни драскотина, ни ожулено, ни белег.
Подпря ме на възглавници.
Дърдори цяла нощ.
Сърцето ми бе лед, стъкло.
Гласът му - грапав, глух.
Бе черното за него бяло.
И тъй, смених подхода,
станах топла, омекнах като свещ,
отвръщах на целувките,
бях нежна, податлива,
застенах,
бях възбудена, бях дива,
загърчих се, извих се, затреперах,
исках дете от него,
а във върховия миг
като в истерия крещях -
всичко бе театър.
Не се е мяркал оттогава.
Лесно стана.
Г-жа ДАРВИН
7 април, 1852
Отидохме в Зоопарка.
Рекох Му:
по нещо онова Шимпанзе ей там напомня ми
за теб.
Кaрол Ан Дъфи (превод Еленa Алексиевa)
Тук идвa крaя нa товa пътувaне.
И нaчaлото нa всяко следвaщо
|