Стрина Карабаджаковица се отнесе в спомени. Сълзите се стичаха по бузите й, нямаше го вече бързичкото забърсване с крайчеца на забрадката. Силите я напуснаха. Стеснението отстъпи пред жалостта, дето я прехапа сякаш през гърлото. И ги зареди наум...

Стойчооо, мама, къде, мама, се запиля по тугина късмет да търсиш... Дано, мама, си е струвало да ти се къса сърцето на хиляди късчета, като чуеш нашенска песен, като се сетиш за черешата на двора... Помниш ли я, мама? Всяка пролет като нацъфтеше черешата, ти, мама, заставаше под клоните и гледаше все нагоре. И притичваше после да ми речеш - Мамо, а небето е на бели и сини парцали. Плача сега, мама, не за себе си, за теб, чедо. Не ме питай защо. Ако ти не знаеш защо, майка, черната земя ли ще знае.
Голям специалист си бил станал, чете тук татко ти. Хайде, да ти е черешата в сърцето, мама, че като се прибираш вечер от работа, чедо, да ти мирише на нашта си пролет.
Сполай ти. Пиши ни пак.

Ей това никога нямаше да напише стрина Карабаджаковица. Само кротичко и примирено си го помисли, забърса с решително движение сълзите, наточи в каната вино и наля на гостите. Да пият за здравето на синчето й.

Косата ми дзилена, очите ми редки

Редактирано от Бeзпaмeтнo на 31.01.04 12:42.