Аз не си падам много по обобщенията, но човек може да бъде влюбен в мизерията си, дори да я обича - ако е единственото, което познава или притежава. Виждал си хора, каращи двайсетгодишни коли, които влагат в ремонта им труд, колкото за една малка фабрика. Парадоксално е, но не го правят, щото не могат да си купят, например, десетгодишни... Как така той ще захвърли нещо, което още може да се ползва, след като баща му цял живот е ходил с един балтон! И той се гордее с това, дава го като пример за скромност и пестеливост, макар че в подобен манталитет няма нищо друго освен нищета.

Та с мръсотията нещата не са по-различни. Тя е цяла философия. Спомням си, че веднъж влязох в къщата на един циганин с три деца, баба и дядо - седемчленно семейство! - които живееха в три стаички. Навсякъде вонеше, нямаше канализация, стените напукани. Обаче се оказа, че няколко години преди това общината им дала след две десетилетия чакане /знаеш как беше с вноските/ апартамент. Но издържали само месец-два в него и го продали. Не можели те без съседите, буренясалата уличка, дворчето - ужас! - и толкова далече, цели пет километра - от целия близък народ. Абсурдно е, но тук има любов. Любов към собствената нищета. Не знам какви санкции биха помогнали, ако тия, дето санкционират, са със същата психология.