Това заглавие нищо не ми говори. Чел съм го на английски и съм си го превел по друг начин. Дори не знам как е влъхва на английски.
Иначе си абсолютно прав. Точно за този разказ се сетих, но както виждаш, подробностите съм ги забравил. Помня само идеята. От нея дойде останалото.

Нещо като да ми изневерява паметта. Не че някога съм се славил със силна памет. Всъщност, паметта ми е избирателна, сега като си мисля по въпроса. Някои неща ги помни в детайл, други се изпаряват почти мигновено. Имам и куриозен случай за пример.

Бизнеса ми беше авто части. Бях отворил магазин и ги продавах. Преди това, където си направих парите за да отворя магазина, работех като проектант на електрически и контролни системи. Напуснах си хубавата работа, бизнесмен да ставам. Минаха четири години, компюторизирах си магазина. До тогава, отварях каталози, записвах си каталожните номера на търсените части, отварях ценорасписи, записвах си и цените. Обявявам ги на клиента и ако го устройват, свалям частите от етажерките и му ги продавам. След като сложих компютрите, нещата се улесниха. Каталози, цени, всичко си беше вътре. Бизнеса порасна, продавачите си знаеха работата. Имах си и менажер дори. С други думи, тръгна на автопилот.
На бивши колеги давах 20% отстъпка. Офиса ни не беше чак толкова близо, че да пазаруват от мен, но за двадесетте процента, идваха. Правех толкова печалба по-малко, но пък ако нямах отстъпката, щеше да е ХИЧ.
Всеки път, като дойде по-близък колега, като си купи частите, вкарам го в офиса си да поприказваме. Те си мечтаеха за мойта работа, да са си сами началници. Аз пък си мечтаех за тяхната, но така се бях овързал с този бизнес, че нямаше начин. Един ден, един от менажерите на компанията, прави ми предложение да поема един проект, като ме гледа с колко свободно време разполагам. Замислих се няколко дни и реших че мога. Първо идвам, отварям магазина, след това отивам на работа. След работа, идвам си пак в магазина и продължавам до затваряне. Звъннах му по телефона и се съгласих. От следващият понеделник започнах.
Работата ми като проектант беше свързана с помнене в детайл на всичко каквото ми минеше през бюрото. Имах аутокад оператори, които чертаеха каквото изпроектирах. Накрая, продукта ни бяха няколко стотин чертежа, които продавахме на клиента. Всичко каквото беше по чертежите, първо се беше оформило в главата ми и всеки детайл, помнех и на сън да ме бутнеш.
В същото време, съм в течение и с магазина. След работа, преглеждам какво е продадено, правя си дневните поръчки, пускам ги по компютъра до склада от където купувах и на следващия ден, до към десет часът сутринта ми ги докарваха. Ангажиран в този процес години наред, както и с продажба на частите, бях запомнил каталожните номера и цените на около хиляда авточасти, най-често продаваните. На етажерките си имах 12,500 каталожни номера, но общо 25,000 части. От някои, имах по повече от едно. Значи, от магазина си помнех хилядата каталожни номера с моята цена, цената за гаражите (щото на тях ги давах по-евтино) и цената за клиентите влизащи в магазина да пазаруват. От проектантската си работа, помнех цялата рафинерия с хилядите детайли по нея. Отделно помнех няколко стотин телефонни номера и всичко необходимо за всекидневен живот.
Накрая усетих, че да запомня някакъв нов детайл, трябва първо да забравя нещо, че да направя място в акъла си за новото. Това звучи смешно и неправдоподобно, но е факт. Тогава за първи път ми текна, че акълите ни не са с неограничени възможности, както се твърдеше, а са си баш бая ограничени. Човек никога не стигал лимита на мозъка си, не може да го знае това. Аз обаче стигнах лимита на моя. Възможно е, мозъка да е разделен на стаички и всяка стаичка да складира различен вид информация и аз да съм стигнал лимита на стаичката, дето помни числа и детайли. Не знам.
Както и да е, в проектантската си работа, бях по-напред от останалите си колеги и вместо да седя и да ги чакам да ме настигнат, взех си един месец отпуска и тръгнах да обикалям южна Америка. Мина ваканцията, с бай Антон, за когото ви бях писал вече и се връщам на работа. И тук се случи куриоза. Нито си помнех вече каталожните номера и цените на частите, нито си помнех детайлите на проекта. Всичко ми беше изтрито от мозъка, като със гумичка. Идват колеги, задават ми въпроси за неща, които съм направил и които знаех дори на сън, а сега, все едно че ги чувам за първи път. Запиша си въпроса, извиня се на колегата, че съм зает с друго в момента, но че ще го посетя с отговора след малко и започвам да се бълтая по чертежите, да го търся.

Това не искам да прозвучи като извинение, че съм забравил детайлите по разказа на О'Хенри. На мен ми беше много интересно, като куриозен случай, как забравих всичко запаметявано с години, за нищо и никакъв един месец. То може и за един ден да се е случило, ама ми се вижда малко вероятно.
Това дотук повдига друга тема в главата ми, но ще я пусна отделно.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш