|
Бяхме подарили на Вильо за рождения му ден голям десеткилограмов китайски чук, да наплашва с нея Волгата, ако се заинати някъде по пътищата. Той прие подаръка с въодушевление, особено му хареса извитата полирана дръжка, майсторски изработена от дъб и с вдлъбнатини за пръстите, че да ти пасне идеално на ръката, ако си някой великан.
За съжаление, имайки предвид храбрия нрав на Волгата, чукът не му върши кой знае колко работа, – в знойни дни подпира вратата на гаража. Но Вильо има и къде по-безполезни работи, например Желязната врата.
Работата е там, че апартаментът на нашия приятел бе оборудван фабрично-заводски с входна врата, направена от забележителния мебелен материал ФАЗЕР. Благодарение на това си качество, ако решиш да звъннеш у Вильови в тъмното и вместо звънеца улучиш вратата, си направо у тях, поне палеца. Тая защита от крадци и убийци се стори недостатъчна на Вильо, затова поръча и достави с банда цигани дебела желязна врата, която да монтира от външната страна, един вид първи рубеж на отбраната пред втория по-кекав. За теглото на съоръжението може сами да се досетите, ако ви кажа, че на циганите не им хареса даже тройното възнаграждение.
Аверът не се задоволи само със здравината на материала, а се хвана и собственоръчно направи така, че вратата да добие вида на швейцарски огнеупорен сейф – то бе лъскане, грундиране, боядисване, лакиране – всичкото в изискано стоманено-сиво. Чак през пет блока идваха съседи да видят непристъпния дом, за съжаление последвани от още повече апаши, заблудени от външния вид за паричното състояние на собственика. Както сам Вильо се хвалеше, нищо друго не са му откраднали освен телевизор, но него – многократно. След шестия не му пукаше чак толкова, защото претръпна, пък и все намираше в околните оказиони някой от бившите си, и то на достъпна цена.
Тази знаменита врата имаше и друго качество – беше нещо като акустичен усилвател. Семейните скандали се чуваха от първия до последния етаж съвсем ясно, а Вильо, както си седеше в хола, можеше да определи кой от всичките съседи е тръгнал да си разхожда кучето. Обаче след време взе да му писва, защото научаваше новините за собственото си семейство още преди да се е прибрал, само по погледите на осведомените съседи. Хилеха ли се мъжете насреща – значи Цеца – дъщеря му, пак е била спипана от грижовната майка да се целува с някого вкъщи. А ако от противоположния пол се подхилкваха злорадо, щом го видеха, значи жените у дома пак са се наговорили да го навиват я за рокля, я за обувки.
Точно срещу Вильо живее мъж на възраст малко пред пенсия, който почти с никого не обелваше дума, тих, кротък и вглъбен в себе си човек, съсухрен от времето. Разчорлената и по вечен пеньоар жена на бай Иван, както ние му казваме, проявяваше завиден интерес към бита и нравите на живеещите във вильовия вход. Тя беше нещо като радиоприемник, включен едновременно на всички станции. Ако беше журналистка, сама би могла да списва поне два-три ежедневника само за тия до третия етаж. И още толкова – само за Вильо и семейството му. Но понеже нямаше трибуна, бе принудена от сутрин до вечер да обикаля сама и да разпространява безценните си сведения. На няколко пъти я сварвахме, лепанала се за швейцарската каса, да слухти какво точно готвят Вильови за гостите и кои ще бъдат те, както и ласкавото мнение на Вильо за аверите му и обратното на половинката му. Даже жена ми веднъж подхвърли:
– Светла казала, че сте пълни кукувци.
Като ни знаете, ще може да прецените сами, какви лъжи се разпространяваха за нас – само Вильо беше над нормата, другите можехме да си стягаме коланите чак до последната дупка, ако си глътнем шкембето.
Положението стана нетърпимо и с Вильо се хванахме да разчистим гнездото на злото. Седнахме на две табуретки в коридора му и взехме да слушаме акустичната врата. Не след дълго се чу скърцането на съседната, потропването на найлоновите чехли, чак чухме шляпването на ухото на външната полирана повърхност. Дишането й се чуваше идеално, знаехме, че е паднала в капана.
– Хайде докато си работим, да си кажем някои тайни – зариби Вильо.
– Става – добавих аз, – но вкратце, да не сме някои клюкарки. Ти знаеш ли какво направи Роко?
– Кой Роко? Бандита ли?
– Аха – потвърдих, – ако полицията научи – право в панделата!
– Брей – каза Вильо, като сниши глас. – А пък аз мога да ти кажа кой с кого хойка из входа.
– Не думай! – извиках. – Що не почнеш пръв?
– Шшшшшт! Стига си крещял, бе! Тук и стените имат уши!
После почти шепнешком добави:
– Знаеш ли я онази, оформената? – и взе едва чуто да съска, – тя спи с... нали го знаеш...
Отвън се помъчиха да чуят кимването, дишането спря, чак ми се привидя, че на вратата се появи издутина във формата на дамско ухо. Вильо само това чакаше, грабна дотътрения и приготвен десеткилограмов чук и с всичка сила прасна вратата.
Хващам се на бас, че не знаете как се чувства петстотин килограмов език на двайсеттонна камбана, като удари един след полунощ. Е, ние вече знаем. Целият блок се затресе като вагон, влакът като сменя коловозите. Ушите ни писнаха, та едва подочухме писъка и тупуркането отвън. Вильо хакна самоделния биг-бен още два-три пъти за алиби, ужким поправяме нещо, и открехнахме лекичко вратата да хвърлим един поглед върху паникьосания лагер на противника. Първото нещо, което видяхме бе, че не го виждаме. Само чехлите бяха на изтривалката. Беше се изстреляла от тях като тапа от шампанско. След дълго взиране в сумрака я открихме отсреща по диагонал, свила се на кълбо между вратата на другите съседи и асансьора, с ръце на ушите и трепереща като врабче в длан.
Взе да ни става неловко, а нещо в нас – да ни човърка. Вдигнахме я и я изпратихме до нейната врата, но с несигурните си ръце не можеше да намери дръжката, камо ли да отключи вратата, наложи се да я заведем чак до кухнята. Вильо взе да я утешава със страховити истории, които се били случвали на други, без окото им да мигне, а аз се върнах у тях да приготвя единственото успокоително, на което знам рецептата – греяна ракия с много мед, в най-голямото джезве, което намерих.
В началото лекарството не бе посрещнато с въодушевление, но след като подейства донякъде, че и изстина, взе сама да си налива, а по средата на последните сто грама намигна на Вильо и му каза хитро:
– Ех, ти, хубавец! Знам ти аз номерата!
Решихме, че това е моментът да се ометем.
***
Откакто бил женен, това бил първият случай, когато бай Иван останал без вечеря. Но хич не бил огорчен, защото жена му цяла вечер го забавлявала с автентични кючеци, първо на нивото на пода, след това на стола, а накрая – на масата. И още нещо се случило на бай Иван за пръв път от много години насам – замерили го в лицето с чорапогащи. Веселбата продължила чак до зори по все по-разгулен начин, както може да се уверите от многобройните възмутени свидетели, дошли, слезли или качили се да слушат, кои по чорапи и чехли, кои по пижами и халати.
От онзи ден нататък бай Иван кара стария Москвич така наперен, сякаш е нов Мерцедес, спечелен на бирената лотария, а редица съседки, щом я видят да минава, промърморват презрително зад гърба на грижливо гримираната бай Иванова булка:
– Мръсница! – и я изглеждат със завист.
Така че, драги форумци, ако ви се спи и усетите от Иванови да се разнася аромат на греяна ракия, подправена с мед и карамфил, а това напоследък става два-три пъти седмично, пригответе си тапи за уши.
|
Как да се преборим с фригидността през климакса
