А може би в умирането, още повече бавно, има една екзотична тръпка и ти без да осъзнаваш /подсъзнателно/ я поддържаш и тя те кара да чувстваш, че живееш. Защото ако престанеш да чувстваш, че умираш- значи напълно си умрял. Но и това не е фатално стига не не продължи прекалено дълго. Защото най-добрия вариант е възкръсването на чувствата и тонуса ти - като птицата "Феникс|", която възкръсва САМО от пепелта. Един мой приятел на времето ми написа стихове по този повод, които не мога да възпроизведа буквално, но горе долу ставаше дума за следното: - Когато решиш да ме убиеш и моята любов със мен - С много нежност ризата ми разкопчай. -Вземи си нож и тялото си ти до мен допри. -Забий го бавно, бавно и не спирай. -И нека ръката ти да не трепери - За да мога да гледам очите ти дълго, дълго. Дано не ти прозвучи като реквием. Ще се радвам за теб ако успееш да възкръснеш! Успех и привет от мен!