Добре, нека да бъде заедност. И какво правим с тази заедност? За какво я ползваме? Защо искаме да направим нещо, което да променя разни други неща, които на свой ред да променят трети неща? "Вътрешното убеждение в правотата на мисията" - от къде точно се купува това нещо? Кой ви дава право да си мислите, че мисията ви е права? Или не се съзира достатъчно ясно, че от прави мисии затънахме до гушата в лайна! Връх на сладоледа е, че тези същите лайна в който бълбукаме, започнахме да си ги рекламираме като безмерна ценност. Всъщност, ето ме и мен как постепенно си направих права вяра. Колко лесно е да си направиш вяра! Ето ме почти повярвал, че светът има нужда от поправяне. А истината е, че не знам. Може да е истина, че това в което плувам до шия не са лайна. Може това да е естественото предопределение на нещата. Може това да е хубавото. Кое ми дава право да се съмнявам, че е така? Защо да искам да променям нещо? Нима мога да обоснова нуждата от промяна с друго, освен със собственото си едва кретащо съмнение. Откровено казано не бих могъл да поема върху плещите си товара на отговорността да водя когото и да било на където и да е - още по-малко пък човечеството. Ами ако съм повел лодката към водопад? Само безмерната глупост може да бъде толкова храбра, че да зове по площадите "следвайте ме и ви гарантирам, че няма да сгрешите!" В този дух на мисли, може би действително предпочитам ролята на случаен наблюдател. Тя действително дава възможност да се уловят неща които остават невидими за останалите участници в пиесата. Тъжното на тази роля е, че наблюдателят не може да излезе от роля и да разкаже видяното. Дори пречупената в него реалност няма от кого да бъде забелязана, освен от друг наблюдател, който пак би останал безмълвен по разбираеми причини - да бъде само наблюдател вече му е неизменна същност. И като така случващото се с наблюдателя действително се самозатваря в себе си, отчуждавайки го още повече от останалите. Понякога това е толкова силно изразено, че актьорите и публиката са се съсредоточили в една пиеса, а наблюдателят гледа друга. При мен нещата са по-трагични, защото аз знам, че пиесата е друга, но не знам каква е. Нито знам къде да се смея, нито знам къде да плача. Нито знам кое действие е, нито знам кои са добрите и кои лошите.
А да си политик очевидно е състояние без последствия. Ако да не беше така, кухите лейки нямаше да си изберат президент който се гордее, че не можел да се затвори с книга от петстотин страници в ръка. Ако се навиеш някой ден да събереш екип от съмишленици и тръгнете на образователна програма сред тълпата, да не забравиш да ме поканиш за наблюдател. Ако не друго, поне ще ми осигурите добро настроение до края на дните ми. Днешното статукво в глобален политически и икономически аспект ми изглежда непоклатимо като голямата пирамида в Гиза. Непоклатимостта му според мен се осигурява от факта, че онзи който държи кранчето на лайняната река няма мотив да го врътне в посока спиране. Защото знае, че ако го направи, реката така или иначе ще си продължи да тече, само дето и той ще бъде увлечен от течението. В известен смисъл го разбирам този някой. Реалността е като безкрайно домино - когато една едничка плочка бъде бутната, нищо не е в състояние да спре останалите. И ако си една от тези плочки, можеш само да се търкаляш в едно с останалите. Колкото и да крещиш - "За Бога братя не се търкаляйте!" - търкалянето ще продължава защото вече не е в състояние да се противопостави на набраната инерция.
И последно няколко думи за драскателите.
Днес е епохата на отговорите. Никой вече не задава въпроси. Няма нови въпроси, защото всичко е ясно. Ето и тук някой ме призоваваше само да съм му дадял тема и щял да ми обясни всичко. И той не е сам. Посредствеността от плаха стана арогантна. Днес посредствеността се разпорежда и тя определя всичко - от поведенческите модели, до посоката на развитие на цивилизацията. Безименен творец беше извел шеговития постулат - чрез тясна специализация, към широка идиотизация. Аз си мисля, че не се е шегувал.

Никой