Трудно ми е да пиша по темата. Колкото и политически привкус да и предадохме, на мен все ми се иска да не изпускам и философската гледна точка. От последната пък нещата изглеждат трогателно безсмислени. На кой му пука за това дали някаква общност ще оцелее или не? На кой му пука дали някой екстремист ще се самовзриви избивайки маса народ? Какъв смисъл има всичко това? Как бих могъл да оценя каквото и да било, без да имам и най-малка представа какво по дяволите е живота и от къде се е взел. Подредбата на каквото и да било без отговорите на горните въпроси, е чиста проба глупост. Да си вярвам, че нещо се получава добре, а друго не, е безсмислица. Сега знам, че пак ще ме заплюеш, че много на сериозно се вземам, обаче за мен нещата стоят по този начин. Попаднах на някакви редове в "религия" на някой си, който твърдеше, че църквата измамила човеците, защото космосът бил устроен на други принципи. Какво да го правя такъв дето знае принципите на космическото устроение, освен да му завиждам. Попитай го него за екстремизма и няма да насмогнеш да си водиш записки по темата.
А за идеализма на политиците не се заблуждавай. Последният идеалист политик е бил Боеций, за което е платил с главата си.
Колективното вероятно действително е неизбежно. И може би нямаше да е трагично, ако беше съзидавано от положителните изключения. Положителните изключения обаче не им се занимава с обществено устройство. На тях предполагам им е пределно ясно, че лостовете за обществено устроение се достигат само с цинизъм. Днес - дали някога в някоя от мъртвите вече цивилизации е било различно, аз не знам. Истински свестните люде просто имат друг кръг интереси и проблеми, които общо взето са неразбираеми за тълпата. "Магьосникът" Луи Повел казваше, че ако един такъв човек ти предаде познанието си и вярата си в прав текст, нищичко няма да вденеш. Става дума за неща взети от общо взето различни светове. Поради тази простичка истина свестните люде си дремят по села и паланки в усамотение и си вършат техните си дела. Другите врим в казана на колективния буламач и си правим идоли, които за по-голяма убедителност наричаме кауза. Като се замисли човек, най-големите простотии човечеството е извършило от лоялност към някаква кауза. Аз пък казвам - майната им на каузите! Никоя от тях не си заслужава. А и да има такава която да си заслужава, аз просто не я разпознавам.(Готов съм да коментирам примери)
Ако изобщо има колектив който аз бих се ангажирал да създавам и опазвам от екстремизъм, то това е общност съставена от хора които се съмняват в себе си. Съмнението в собствената правота е най-достойното човешко качество. Да се съмняваш в познанието си, във вярванията си, в идеалите си, в правото си, е висш белег за духовност и само той може да ни предпази от екстремалния екстремизъм на екстремните.

Никой