Да ме наричаш братко е безмерен комплимент, който очевидно не заслужавам. А не заслужавам, защото аз не съм знаещ, а един посредствен философ лаик, който дори все още не е осъзнал колко много не знае.
В крайна сметка така и не успя да ме изненадаш. Всеки път когато разменям мисли с някой знаещ, аз трепетно лелея онзи миг, в който завесата ще бъде повдигната и за моя скромен взор. Уви, това никога не се случва! Всеки път някой затръшва вратата под носа ми с аргумента, че си "има начини", които оказва се за мен са недостъпни. Поради инфантилността ми! И така въоръжен с това мое единствено помагало, аз ще се опитам да няхвърлям още няколко мисловни щриха по темата знание.
Бидейки толерантен към всяко едно схващане, аз допускам, че съществува такова нещо като неизразимо знание. Постигането му би трябвало да донася съответното неизразимо светоусещане. Освен неизразимо, новото светоусещане би следвало да е и принципно различно от всичко съществуващо до момента. Защото бидейки макар и малко подобно, то не би било така различно, че да остане неизразимо. Бидейки немислимо различно, очевидно то не би могло да стне основа за какъвто и да е обмен на мисли, усещания или чувства с познание от по-нисък клас. Очевидно ще се говори на речници, които няма да имат допирни точки позволяващи адекватен превод на изговаряното. И ако това е нормално да не се осъзнава от по-слабата страна в този злощастен опит за обмен, то другата страна - и това е абсолютно сигурно по презумпция - ще е с кристално ясно съзнание за невъзможността на комуникацията. Което идва да подскаже, че тя изобщо не би допуснала подобен невъзможен опит, осъзнавайки предварителната му обреченост и че успехът на начинанието не зависи от волята на страните. Ние обаче все пак го проведохме този диалог. Несръчен и безплоден - а може би не - но все пак го проведохме. Сега след всичко това си седя и се чудя, дали пък не съм прав, че всъщност в този диалог все пак се сблъскаха просто две посредствености. Макар и различни, но посредствености. Това плаши ли те? Аз лично не се притеснявам. Напротив, пак ще се изкуша да повторя, че деградацията и абсолютната убеденост са сестри близначки, които винаги ходят ръка за ръка.
В края на този си умствен напън ще изкристализирам още малко заключението - дето се вика не всички са прозорливи като нас я. Необятната разлика между нашите два свята е, че в моя свят ти си възможен, макар и странен. И то си възможен като обладаващ истината. Възможно е мисловните закачки които ти отправям, да са несръчен опит за приобщаване към непознат хоризонт. В твоя свят обаче аз дори не съм възможен. Опазил Бог пък да съм притежател на истината!
Спирам до тук. И без друго само те отнемам от влюбени следовници и единочувственици (тъпо ще е от моя страна да наричам единомишленици хора със спрян разум). Как опияняващо е да се гмурнеш в морето на споделения екстаз. Как леко на душата е да се реее в беззъби небеса. Да достига хоризонти в които розите нямат бодли. Където мистичното се превръща във френетично. Където искрите в очите са звездите от новия небосклон. Където взаимността в убежденията е всепобеждаващата сила. Където скрижалите на разума са строшени и на тяхно място е посято семето на ... Оставям фантазията на четящия да довърши последното изречение.

Никой - инфантилен тип