|
Сещате ли се за онзи литературен герой, който цял живот пишеше първото изречение на своята книга. Десетки, стотици, хиляди редакции на първото изречение от своя ненаписан роман. С едничката цел да се получи съвършеното изречение. Ден след ден, месец след месец, година след година... Цял един живот подчинен на редактирането на едно изречение. Някой може би с право би казал – напразен живот и напразно усилие. Някой би казал, че това е дребно и безсмислено занимание. Нима едно изречение може да промени света? Нима едно изречение може да има значение за космическия порядък? Нима този човек не можеше да свърши хиляди добри дела, ако да бе избягал от страстта си. Нима това изобщо може да бъде смисъл на един живот?
Сега, много години след като прочетох тази книга, все още си задавам същите въпроси и все още мястото където би трябвало да е скрит смисъла на човешкия живот е забулено в мъгла. Има обаче нещо в този литературен, измислен герой, което и днес ме кара дълбоко да му се прекланям. Стремежът към невъзможното съвършенство. Онова съвършенство, за което макар и да не можем да докажем, сме сигурни, че е липсващия пети елемент от сътворението на всемира. Онова съвършенство, приближението към което кара нещата да бъдат някак по-истински. Онова съвършенство, което отключва неподозирани сетива в нас и единствено ни напомня, че имаме още нещо в себе си, за което по принцип не подозираме и което тъпчем все по-навътре в себе си. Болезнената красота на този стремеж е точно в неговата невъзможност. В невъзможността на онзи миг, в който последният щрих ще бъде положен. Едно завършено цяло не е нищо различно от нещо към което може да бъде притурено. А онова към което може да бъде прибавено, просто не е съвършено. И отново и отново...
Ние хората отдавна сме спрели да пишем своето първо изречение. Защото е много по-лесно. Защото отдавна сме убедили себе си, че е по-добре да имаме една цяла, макар и скапана книга, отколкото да имаме незавършеното начало на едно изречение. Всичко около нас е низ от завършености. Неща които сътворяваме все по-бързо. Неща, които поглъщаме дори и под формата на чернова. Защото стремежът към невъзможното съвършенство отдавна е мъртъв. Умъртвен с едничката идея да не пречи на един друг стремеж – стремежът към суетата и простото консуматорство. Така първото изпречило ни се изречение става нашето съвършено такова. Правим си знаме от него и го веем гордо над главата си с яростната решимост да избодем очите на всеки който не вижда съвършенството в нас. Прокламираме гръмогласно и нескончаемо потапянето си в този наш съвършен свят и не позволяваме никому да ни изтръгне от блаженството. Нищо, че това блаженство ни води към нищото. Нищо, че и съвършенството ни е взето от там. Нищо, че пеизажът е станал с още една идея по-грозен. Нищо, че можеше и да не е така. В края на книгата се оказваме с разпокъсани дрехи и празна душа, стискайки с треперещи ръце свещеното си знаме. Всъщност единственото което ни е останало. Единственото! Тук, в края на книгата, ние съвсем не можем да се откажем от него. Първо, защото то вече се е срастнало с дланите ни и второ, защото ако не се подпираме на него, просто ще рухнем. Ще се свлечем в краката на собствената си суета и това в помътнените ни очи ще изглежда като съвършената светлина, която цял живот ни е водила.
А сещате ли се за онзи филмов герой, който обичаше една жена? Знам, че почти всеки филм започва с герой, който обича една жена. Този обаче беше различен. Той никога не пожела жената която обичаше. Той обичаше съвършено....
Никой
|
Защо искам да съм Батман!
