Aз виждам само как човекът все се изтезава. Тоз малък земен господ все си е зелен И все тъй смешен, както в първий ден. Да, малко по-добре би той живял, С привиден лъч да не бе го ти огрял. Това зове той разум и живот И с него по е скот от всеки скот И, струва ми се, ако позволите И той с крака си дълги като скакълците: Хвърчи си тъй, подскача и хвърчи, В тревата все таз песен си бръмчи. Поне да би лежал все в своята трева! А той - във всяка смет ще пъхне своята глава!