Сега какъв е този термин морално. Един човек, действие или поведение могат да бъдат хубави или лоши, симпатични или несимпатични, красиви или некрасиви, нараняващи или не. В смисъл, ако поведението на другия човек е нараняващо по определен начин, казвайки, че то е аморално не допринася нищо в повече (освен някакъв обществен коментар, но той бива нещо вторично). Значи откъде терминът морално печели своята сила.

От една страна заради дълбочината на взаимодействието. Това, което ни се е струвало просто обществен коментар, сега има смисъла на това, че обществото е било свидетел на сложността на последствията от дадено действие или поведение върху множество засегнати страни - сега живеещи и даже неродени. Тоест, доброто и злото, което търпят различните страни си корелират по сложен начин и това, което най-общо можем да извлечем като систематика наричаме морал. Значи самият морал е нещо живо във взаимодействието (тоест взаимодействието има поука). Вторично имаме морала констатиран/запаметен от обществото или вторично модифициран/манипулиран от обществото за някакви цели. Но колкото и да е манипулиран общественият морал, неговото отхвърляне на отменя морала на взаимодействията и събитията в живота.

Когато говорим за аморално действие, то явно става въпрос за действие, което не се възползва от предпазните клаузи на установеното правилно или неправилно, или по-скоро има силата или решимостта да изследва реалната морална онтология (под формата на структура или не само) на живота.

Когато говорим за неморално действие, то имаме някакво заиграване с правилата поради различни причини. Едно неморално действие може да е следствие просто на по-ниска естетика на схващанията за контакт с другите хора. В други ситуации може умишлено да се заобикаля манипулираната част на обществения морал, да кажем с цел по-висока ефективност, провокация, или придобиване на достоверно знание. В трети ситуации може да се поема риск да се върви срещу морала от самия живот. В четвърти ситуации може да имаме просто неспособност на човека да бъде заинтересован как точно действа по отношение на различни аспекти на обкръжението (а той не може да бъде еднакво заинтересован спрямо всички аспекти така или иначе).

Но да се върнем на изходната точка, защо вместо да говорим за правилно и неправилно, болезнено или неболезнено и т.н. имаме нужда да говорим и за морал. Използвайки понятията за правилно, неправилно, хармония, стабилност, последствия и т.н. в достатъчна степен можем да обясним всичко за което става въпрос, без да внасяме допълнителен термин морал. Значи в морала имаме нещо допълнително, и можем да потърсим това във връзката на термина с други термини - съдба, обричане и обреченост. Идеята, която ще развием е, че моралът идва от "другата страна", т.е. от края на живота към нас или от вечността към нас. И тука имаме предвид не нещо вечно красиво, вечно добро или нещо подобно, а когато вечността идва да пресече живота ни чрез морала (да даде морал на нас и на другите хора, изразено в съдбите и случващото им се).

В какво се състои този морал, не непременно да кажем, понеже направих това, ми се случи друго, а по-скоро като ние се "раждаме" за реализацията на нов свят - от една страна за сложността на неуловимите причинно-следствени връзки, които ни движат, от друга страна за абсурдната еднократност на срещите в живота, от трета страна за способността да влагаме смисъл в случването, и от четвърта - за ситуациите, в които е нужно да си обясним необяснимото, да превъзмогнем онова, което не може да се превъзмогне или да дефинираме онова, което не може да се дешифрира. Също имаме предвид реализацията, че биваме движени от мощни пластове, които играят както с нашето същество, така и с мислите и насоките ни просто като с прашинки - примерно пластове, които са характерни за самия вид, за самите живи организми и т.н.

Сега това го разбрахме, но да се върнем на обречеността. Обречеността е начин да изразим влагането на смисъл по концентриран начин. Тоест самата обреченост концентрира факторите, събитията и личностите в живота. "Обричайки ги" в това изживяване, което ни се случва, ние се докосваме до формулировка или нещо, което е скрито от нормалния начин на разсъждение и поглед. Нормалният поглед преминава през събитията едно след друго, а в "обречеността" имаме възможност да вземем събитията, личностите или срещите едновременно. Тука моралът възниква от една страна като корелация или откриване на закономерности между тези събрани накуп събития и житейски съдържания. От друга страна моралът може да получи допълнителна енергия от интенцията по отношение на тези събития. Тоест това е вид енергия, получена от "обричането" на събитията едно спрямо друго от страна на индивида, след като веднъж той е придобил погледа си над тях. Можем да кажем, че той прави нещо като заклинание (когато е експлицитно изразено, но може да се случва и несъзнателно). Така можем да кажем, че той формулира "своя морал" относно живота, неизменно в паралелизъм с житейския морал per se - от който получава истинската си опорна точка и възможността за обричане. Този "свой морал" възниква от интенционалната или целева страна на човешкото същество, продължена от способността му да търси пробив, стабилизацяи и форсиране по епистемологичния, онтологичния и волунтаристичния фундамент. Но в случая тази интенция е била непрекъснато подклаждана - в обричане, т.е. в негласен цикъл, до степен, че цикълът се е закостенил и до естетика.