|
Ето, да, аз вече знам, кой съм и какъв съм. Липсата ми на талант ме кара да се чувствам без сили за постигане на каквато и да било цел. Преди време се чувствах по някакъв начин специален т.е. специален човек. Но в резултат на времето стигнах до истината, че това е било едно твърде грешно виждане, тъй като то всъщност няма никакво покритие. Защото защо да се чувствам такъв, като да кажем талант, ако това е само едно чувство без нищо друго? Или както в своя случай човек без постижения. Ние пред, като деца пиехме, пушихме, гледахме филми и телевизия, слушахме музика и се кефихме на различни музикални групи на които се прекланяхме. Виждахме се в някакъв тесен кръг от хора, които споделяха общи интереси и които се сблъскваха на улицата с други подобни групи, които шумно се разминаваха една друга или от тях изкачваха някои общи познати, които спираха за момент, за да се здрависат и после да се потупат по рамото с надеждата, че са се видели именно в подходящия за тях момент. Като така да се движа навред между другото изглежда е най-лесното нещо на тоя свят според мен. Да се движа така напосоки в подобен свят, както излиза, като човек виждаш, слушащ, пиещ с мярка по някаква пиянска максима, пушещ и общуващ на равнището на някакъв среден умствен потенциал отговарящ на атмосферата на забавлението. Та как да се почувствам специален тогава? На базата на каква заблуда и нещо повече това съм осъзнал всъщност сега, че вече не съм такъв и как аджеба да се отлича от останалите наистина е мой си въпрос? Но това цялото положение може ли да бъде максима? Не всеки е заблуден си мисля, както и това, че аз бъдейки в такава заблуда това ще ми дава ли нещо повече различно от всеки друг, който си живее на своя воля?
Ето един ден, тъй, както се прибирах към в къщи забелязах едно момче, горе-долу на моята възраст. Като в един момент сякаш пронизах неговите вътрешни мисли интуитивно. Та той сигурно заслужаваше да се чувства по същия начин, като мен. И защо да не мисли именно по такъв начин, като моя? Помислих си, какво него може да го отличи изобщо от мене? Като например начин различен за завладяването на сърцето на дадена личност от притивоположния пол ли? И тогава се питах, какво по-различно мога да дам от своя страна от гледището на любов за разлика от този тип? И така забелязвайки от своя страна, че бях еднакво разпознаваем сред масата от всички други, това всъщност разсъждение толкова много взе, че ме угнети, че се почувствах един вид убит.
В този случай бързо започнах да мисля, какво именно може да ме отличи от такъв, като него? И тогава видях, че така бях блокиран, че не можех да измисля нищо, освен например да изляза на дуел с онзи тип, иначе нищо. Абсолютно нищо не ме отличаваше и като чувства и като мислене и като действия от него сякаш. Нещо повече именно заради това с времето бях решил да се държа по-хитро с жените т.е. да бъда, като човек който случайно благодари на тяхното внимание.
И тъй като много лесно мога да бъда претопен от масата на едни и същи, като мен хора с еднакво мислене с еднакви възгледи за нещата, които раздават еднакви обещания, както и в извършването на еднакви действия за постигане на еднакви цели, като например доказване на самия себе си пред очите на някой другиго. Това самосъзнание макар да плува все още в мен, така или иначе сякаш не можа да намери свой външен отзив, като модел на поведение у мен. Дали, може би, защото хората ме възприемат по техен си начин, различен от този, който очевидно се опитвам да внуша у тях, като нещо приходящо от самия мене си. Като от една страна това може би беше честността ми на която възлагах надежди, но от друга страна явно се взимам и като изтривалка пред очите на останалите. Защото аз това взех и да се питам акъл без честност става ли? Еми в края на краищата според мен реално всеки, като може да ме излъже тогава, какво остава? Остават единствено и само едни надежди, като и самия екзистенциализъм самата погнуса от всичко останало.
|
Екзистенциализъм
