В класическите източни учения, в които се използват медитационни практики,
изглежда, че подходът винаги е бил много по-ограничен.
Да кажем, една конкретна школа има строго зададени практики,
които се следват точно.

От наша гледна точка такъв подход може да изглежда неинтелектуален,
безкритичен, непрогресивен. Но всъщност този подход е ефективен, защото
класическата школа има определени практически цели и утвърдени през
вековете методи за постигането им. В този случай просто не се задават
въпроси какво се прави и защо, отговорите са дадени предварително и
учениците следват точните предписания за конкретната практика.

Има един решаващ въпрос: дали медитацията се счита за чисто умствено
действие, или не съвсем.
Ако се приеме за чисто занимание на ума, тогава каква би била връзката на
тези действия с материята, света, човека ?
Като например, ако математиката се разглежда като чиста игра на ума, от
нея на никого няма да стане по-топло или по-студено.

В миналото като че ли не е имало такова рязко разделяне на ум и тяло.
Съзерцателни, медитационни практики са били отнасяни по-скоро към
работата с така наречената "Същност" на човека. Като това понятие
"Същност" е по-широко - не само ум, и може би не само съзнание.

Работата с тази Същност има за цел да окаже влияние и върху умственото и
върху материалното.
Може би от тук са тръгнали много спорове, в които едната страна счита, че
физическите упражнения не са свързани с духовността, а другата страна
настоява непременно да се правят асани (или други телесни практики).