|
"Трима са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Свети Дух; и тия тримата са едно" ()
1.
Тук ще разгледаме едно обяснение на въпроса за "троичния Бог", следвайки нишки, които ни се струват най-логични.
Разглеждаме вариант, при който Бог-отец е пророкът. Бог-син, т.е. Исус Христос е бог/Бог от разказа. Т.е. това е образ или актьор, чрез който пророкът обяснява своята божествена система. Бог-дух е истинският Бог, тоест това е вдъхновителят на пророка. Виждаме, че в християнската религия онзи, който е написал разказа е останал в сянка или може да имаме индикация за него като "Йоан Кръстител".
При нетроичния монотеизъм, ние не сме доволни от това да следваме изпълнителя, а винаги търсим искрата на проницателя, т.е. на пророка. Това значи, че когато гледаме проповедника, ние търсим някои жестове, които свидетелстват за значително превъзхождащо проницание, а не само да си караме проповедта по реда*. Същото в частен случай значи да сме инспирирани и към собствени разсъждения, проницания и надмогваща естетика. От друга страна "троичниците" могат да кажат, че не е достатъчно единствено обръщането към вдъхновителя (Бог) и пророка, а трудът трябва да се схваща с достатъчна задълбоченост в системата, която рисува пророкът. Тоест добре би било, образът, който е нарисуван там да се схваща със силата на Бог, защото това е есенциално изражение на пророка и в същото време индикира към цялото вдъхновение, което той е успял да получи от всемирния Бог. Също така актуализирането на света се осъществява през труда в цялостност, а не само през отделни импулси или вдъхновения. При "трочиниците" сякаш е по-силно представено "заглаждането" на материала и неговото настойчиво отработване (забележимо в по-голямата монотонност и монолитност на катедралите). Т.е. при едните проницанието е първо и второ идва отработването, докато при другите отработването е първо и после идва проницанието. Нетроичният монотеизъм също има изисквания за прецизно спазване на правилата, за които веднъж е получено подходящо вдъхновение, запаметяване на молитвите и т.н. Всъщност в крайна сметка резултатът често е сходен, макар и "стилът" или "подходът" да съдържа значителни разлики.
___________
* Клериците при едните имат положението си от закона и неговото повторение, без доказателства, а при другите на първо място от собствените си способности (като излъчени от общността, макар и нейни редови членове). Също така, дори когато един обикновен представител на общността води службата, то веднага виждаме, как самата ситуация на обръщане към общността извиква в него някои екстраординарни жестове, които имат общностно-обединителен смисъл или могат да бъдат естетически разгледани вторично по пълноценен и задълбочен начин.
2.
Когато мислим за "труда", то Тората или Коранът в случая носят божествени атрибути, равностойни на Исус. Но нали имаме и Библия. Само че Библията дълго време не е била записана или разглеждана като систематичен материал, а като се каже Исус, всъщност са се подразбирали всички разкази, които са свързани с него. Исус е бил един Бог като индийските божества, но да помним, че индийските божества произхождат от създателите на ведите. Накратко можем да кажем, че "книгата" е "Исус", или формулирано по други начин, "книгата" е част от Бога така, както християните схващат Исус като част от Бога.
В двата случая разликата е единствено в степента, в която Бог-отец или пророкът се поставят на ниво, достойно за сакралността на Бога. Пророкът не изисква сакрализиране за себе си, а оставя реалността да говори или потвърди това, което трябва, в степента, която е нужна, макар че и при Бог-отец имаме нещо подобно, защото той винаги остава в сянка. Също така, когато трудът и пророкът са по-близо асоциирани със сакралността, това означава по-голямо желание и настоятелност за правене на нещата в света, докато в противен случай имаме впечатлението, че Бог си е Бог, и просто трябва да се оставим на събитията, които се развиват около нас (или да следваме назиданията му). Обаче когато се сакрализира книгата (Тора/Коран) в достатъчна степен, този недостатък бива коригиран (с инспирацията да създаваме подобни трудове на нашето ниво: с "мъките, несигурностите и упорството" на креативността). От друга страна сега пък християните са в неблагоприятна ситуация, защото Исус толкова се е отдалечил от това, че е разказ, че оставаме с впечатлението, че той само трябва да се следва, а не толкова, че е продукт на едно усилие на пророка и цялата медитация за получаване на вдъхновение от Бог. Сякаш Исус "автоматично" си прави нещата, защото е божествен. Макар да виждаме, че и Исус има собствени трудности и настоятелност за създаване срещу обстоятелствата, но въпросът е, че в цялата система нямаме един продукт, който да се "пипне", както би било с Тората или с Корана. Обратно, предимство би било това, че се намеква за създаването на продукти, които не са чисто материални (конкретни трудове), а имат проявление като обществена организация или логически проницателна система (също разтворени в обществото).
3.
Троичността на Бога е интересна концепция, защото естествено следва идеята за цикъл с обратна връзка, т.е. отчита се значението на конкретните форми в света и обратната информация, която се възвръща при Бога. При нетроичния Бог пък имаме една картина на протичане на творчеството в по-ясна подредба (висшето винаги е горе и имаме плавно спускане; човекът няма нещо, което може да резюмира или презентира пред Бога, а Богът вече знае*). Всъщност въпросът е спорен, защото дори когато имаме цикъл с обратна връзка, то дали това ще се доближава до нещо с по-голяма степен на аморфност (органично създаване) или в крайна сметка пак ще откриваме "водеща роля" и яснота относно "поддържащия канал" на този цикъл (както е при структурата на висшестоенето на Бог-дух).
___________
* На по-тривиално ниво, примерно можем да поднесем материал пред погледа на мисълта ни, но значи ли това, че материалът по някакъв начин ще се изкачи до нивото на мислите ни. Не, мисълта обединява материала и едва тогава го спуска "отгоре надолу" в някаква конкретна формулировка или съждение по негов адрес. Тоест посоката винаги остава като водопад отгоре-надолу. Като критика, когато имаме "диалог" това вече не е обмяна на материал или еднопосочно говорене, а есенциална връзка и разбиране и споделяне с другия (на емоциите, усилията и мислите му). Като контра-критика пък можем да кажем, че Бог вече е предусетил нашето състояние, тоест макар да имаме диалог, то това е диалог, който се случва с висока степен на осезание и паралелизъм, като остава единствено това, че имаме "заедност".
4.
Ако приемем ролята на Христос като реално съществувала "лидерска" фигура, то това не обезценява по-горните разсъждения, защото те си остават валидни относно разказа, който е останал и се е концентрирал около името на Христос. При евреите и при Мохамед самият пророк изпълнява лидерска функция, докато Исус се явява в тази роля като пратеник, изпълняващ заръченията на Бог-отец, който обаче пак не е същностният Бог (Бог-дух)*. Не можем да не направим връзка и с историческия епизод на Аристотел и подготвения от него Александър. Това поражда в нас и въпросителни: защо Аристотел не може да излезе сам пред общността и да я поведе, докато при класическите монотеистични общества това е по-възможно. Може би същото е свързано с политизирането на гръцките градове и това, че гражданите там разбират само от човешки неща и не биха следвали един пророк (философ), а само някоя по-демонстративна фигура било от военно-политическия спектър (Александър), било от битово-екзистенциалния живот (Христос). Това може да е свързано и с разпадането на вътрешното чувство за общност или не точно разпадане, а загуба или пренебрегване на традицията да се поетизира, естетизира и привлича интересът по подходящ начин, така че общностното, поетично и философското демонстративно да надмогват както политическо-военното, така материално-паричното и даже екзистенциално-личното (по отношение на болести, благосъстояние, лични драми, любови, съдба и т.н.).
Накратко, митът се е превърнал в театър, обаче театърът не е успял да се превърне повече в мит. Според една гледна точка това може да е добре, но пък загубата на уважение към пророка/драматурга/философа в един момент може да се превърне в катастрофално. Все пак същият изглежда успява вторично да намери мястото си чрез своите протежета и така имаме един вид развитие на структурата на обществото. Всъщност така погледнато наличието на протежета ни спасява от катастрофата, която би настъпила истински при изчезването на пророците или както ги нарекохме с по-малък апломб драматурзи/философи.
___________
* Можем да направим и друго тълкувание, че Бог-отец е същностният Бог, Исус е пророк, а Бог-дух е словото, което се проявява при Исус. По принцип това ни се струва по-нелогично, макар както ще видим същото да може да е генеративно за допълнително обогатяване на концепциите. Първо за възражението ни - а то е, че в мислите ни не виждаме някаква човеко-подобна фигура, а по-скоро проницание от нещо, което ни се струва подобно на "дух", от някакво "възникване" или допир/вникване в поле на естетика, логика и концепции.
Що се касае до богатството, произтичащо от това смесване на понятията, то тука имаме една рекурентност, която е коректна и по двата начина - "Исус" ли е разказът или "словото на Исус" е разказът, или двете едновременно. Също така дали висшата сила има персонализирана форма (Отец) или формата на Дух, а може би двете едновременно и даже трето - Бог като бъдеще (аспектът Син). По същество виждаме, че ислямът също е възприел трите схващания за Бог - като вселенска сила, като фигура, която носи персонализирани черти (Най-милосърден, Най-опрощаващ и др.) и като бъдеще (аспектът за райската градина, вечния живот или живота извън времето).
Разбира се, схващането за Бог като същество може да произлиза и от интуицията (вярна или невярна), че едва като същество можем да очакваме от него такъв сложен процес на креация на вселената, природата и на човека. Също така едва като персонализирана сила Богът би бил способен на пълната комуникация с нас самите, което да е адекватно на висшите му способности. Само че тук търсим Бога от дефинициите, а не от наблюдения над случващото се в живота. Така може би имаме диалог и при мислите ни (вътрешна съзнателност), макар да не общуваме с конкретно човешко същество по познатия ни екстернализиран начин. Или пък диалогът на Бога може да се прояви в естетиката на диалога ни с друго човешко същество, в някакъв миг и т.н.
Други разработки:
1.
2.
3.
4.
5.
Неканонични:
1.
|
Разработки над Св. Троица [re: dnaunseq]
