|
1.
При някои субективното мнение следва от това, че са субекти (според първоначалното философско определение*: възникващи от формирането, но често подчинението на обстоятелствата - ; или според друга частична или изследователска формулировка на субекта - , ), но при други субективното мнение следва от това, че са хора (пълноценно). Защото разнообразието на мненията може също да е проявление на абсолютни черти на нашата разсъдъчност, характер и персонализирано-приемствената връзка с други хора (водещи до винаги нюансирана и леко различаваща се, темпорално-разгръщаща се човековост** при всеки един от нас поотделно). Като субект, независимо от точната формулировка на субектността , човекът много рядко е пълноценен човек и от тази гледна точка играта с дефиниции и изследване на субекта е вид намеса в завършеността на човековото, когато (резултатът от изследването) се схваща нормативно или онтологически, а не чисто експериментално (като продължаващ експеримент***).
Виж също: .
___________
* Възникнало едва през модерността.
** Именно се разгръща, а не се променя "вулгарно" (механично и др.), тоест запазва винаги своята есенциална човековост, произлизаща "от себе си" като вложеност, но и очакваща връзка с обществото, с предците и с партньорство от другите хора, като нещо, което понякога "чака да се случи".
*** Тоест трябва да се класифицира прецизно в онтология на експеримента към по-голямата онтология на поддържащия ни живот и човек (с разбирането, че този онтологически клон също се превръща в част от нашето бъдене, било активно или като възможност).
2.
Но тук едно продължение на въпроса е дали можем да добавим качествено ново в онтологията на човека, или винаги става въпрос за някаква редукция или конкретно функционално приложение. Критерият ще е дали в крайна сметка получаваме по-голяма генеративност за "есенциални" в пълния смисъл човешки проявления. Един частичен отговор е, че ако въпросното ни спестява време, то същото ще позволи по-пълноценно да се прояви човешката ни страна, стига в процеса тя да не е била редуцирана необратимо, когато ще сме постигнали контрапродуктивно (фалшиво) развитие.
Всъщност дали трябва да бъдем прекалено подробни в тази онтология (примерно дали да определяме поотделно спорта като развиващ тялото, театъра, като служещ за нещо друго и други подобни), или по-консистентно, следва да включим основните характеристики, състоящи се (в една класификация) от човешко наследство (което да е пълноценно, през човешка връзка, а не само като набор от филтрирани партикуларности - примерно механистични, "информационни" и др.), човешкото проявление и се досещаме да добавим като непременно нужно, човешкото предаване.
Дали тук нямаме антропоморфизация, която да изключва природата и това да води до грешка: не, по-скоро формите на класификация са включени в човешкото наследство (включително класификацията на взаимоотношението с природата). Ние получаваме нещо общо като наследство, като част от него е и природата. Наследството е човешко, защото то е достъпно за нас през човешко схващане и почти винаги - за да е пълноценно - през връзка с други хора (а природата се подразбира, както се подразбира и тялото ни).
Това, че настояваме да се срещаме като човек с нашето наследство е донякъде реминисцентно на идеите за "вечното завръщане" или на "прераждането", не заради конкретния механизъм, а заради това, че ние срещаме нашето наследство с пълноправието да сме хора, а не като някакъв механистичен или какъвто и да е сбор от функционалности или елементи (изследователската програма на "субекта"). Тоест по този начин ние не "олекваме" срещу света, което също така е интуитивно ясно. Това е все едно като това да имаме целия багаж на този свят подобно на една липсваща конкретно, но тежаща достатъчно възможност в нашето същество (което може да се оприличи на предишни животи).
Откриваме връзка и с идеите на Лайбниц за монадата, където човекът представлява нещо, в което всичко се затваря, заедно с целия свят (, ).
Ако успеем да разширим още малко тази концепция, можем да кажем, че в човека свят се среща със свят и в това се състои комплексността на неговата реализация (под свят подразбираме всички природно/човешки елементи). Това изключва третирането на субекта като значима контрибуция, защото голяма част от комплексната есенция е в срещата на двата свята, а не само в механизма на реализация на субекта. Все пак този механизъм на субекта може да внесе прогресия от качествени различия в характера на тази среща и тогава не можем да го елиминираме от разглеждане (но вече като нещо по-активно: не търпящо въздействие, а като форма на транформация или съчленяване между двете множества).
3.
В малко по-различен контекст, следвайки идеите на "self-similarity", можем да мислим за двата свята като миналото и бъдещето. Друга форма на "self-similarity", индуцирана от разглежданата материя е срещата на моето същество с другото същество като два свята. Ако обединим тези идеи пък стигаме до сравнително парадоксалната идея за среща между миналото и бъдещето като среща между две същества: да кажем едното свръх-организирано, а другото състоящо се от хаос, или между такива с две различни структури на организация, които в хода на срещата си постепенно се трансформират. Явно тази среща не е просто среща, а вид "сливане/преливане".
Срещата пък между двама души може да се разгледа като среща между минало и бъдеще. Това е интуитивно познато, когато говорим за хора от различни поколения. Когато пък се срещат хора от едно поколение, те може да сменят позицията си на минало/бъдеще един спрямо друг (едновременно се актуализират и на двете страни на активността и на възприятието). Защо детето е бъдещето, а родителят е миналото. Реално и двете страни се актуализират, но детето има по-голям капацитет на промяна, а родителят по-голямо съдържание. Същото може да се прояви и при срещата на двама души от едно и също поколение - единият да научи от другия. Интересно е какво става, когато едната страна има както по-голямо съдържание, така и по-голям капацитет на промяна. Обикновено това не се случва, но когато го открием можем да говорим за нещо подобно на декохеренция между техните време-пространства (т.е. комуникацията им не протича "гладко", "диалогично", "общностно", а като изпреварваща изненада, телепортация, надмогване, удивление). Това обикновено се балансира във възрастта, защото младите все пак имат достатъчен капацитет за промяна.
4.
Типичните възгледи за субекта ни изправят срещу "вакуум" в бъдещето, а точно това не би трябвало да е така. Защото това онищоствява човека и след него и света. Освен това го закрепва статично на върха на света (да не кажем като материална екскреция), вместо да се възприема като много по-богато трансформативно явление. Макар и невидимо, човекът води (със себе си) бъдещето в пълноценно наличие и е въпрос да придобие тази правилна перспектива. Възможностите също са напълно налични, а не несъществуващи (защото са изначално включени в пълноценната му човешка същност). От тази позиция човекът следва да се концентрира преди всички над естетиката на срещите от минало към бъдеще (както и по подобие над срещите си с други човешки същества, природата, знанието и т.н. в множество аспекти на "self-similarity"). Това ни помага да схванем и по-добре Бога, който участва в трансформацията на свят към свят, вместо да го търсим на конкретно място в света (когато имаме единствен свят, подпрян от "нищото" на субекта). Всъщност друг начин е да спрем да мислим до такава степен за субекта (за това как той се изживява), че да хванем самия свят в прогресия (заедно с естетиката към бъдещето) и тогава бихме получили ефект идентичен на описвания по-горе с двата свята. Друг вид пълноценна среща е между света и човека, но това е човек, който носи света в себе си и пак се връщаме до същото. В никакъв случай не бива да мислим за среща на света с някакъв субектов обръч от "налично" "нищо" (ако ще е "нищо", то по-добре да го няма, за да могат да се подредят нещата според естеството си).
Друго объркване идва от това, че мисълта произлиза от "нищото". Но реално мисълта произлиза от предишно знание и от присъствена "комбинативност" на разума. Човекът винаги е прогресия на неща към неща, а не застиване "кацнало" върху материята. Когато говорим за наблюдение и абстракция, това също е извличане на естетика/знание от прогресията, диференциацията или "спирането" на нещата (било то обекти, концепции, чувства, хора), а не от разположение в "празно пространство". Когато мислим, ние не се намираме в субектовото "нищо", а просто в свят от концепции. Когато не мислим нещо конкретно, то все пак ние сме се оставили на незабележима прогресия от перцепции (вътрешни или външни), което пак не е нищо. То и не е казано във всеки момент да се занимаваме с целия гърмящ свят наоколо.
Един дефект в теориите за субекта е, че те не могат да включат пълноценно времето. Времето за субекта е като описание на събития във формална система. А когато имаме постоянна прогресия от свят в свят, времето е първично и естествено включено. Критика на това е, че субектът може да е такова мощно нещо, че същият е способен да изживява времето, света, а и себе си по парадоксален начин. Пример е идеята за сливане с волята в една сингулярност. Или да кажем транслация на осъзнаването към вдъхновенията, а не към пасивния свят, който само чака да бъде осветен. И все пак това е въпрос на вътрешен "вкус" или афективност, защото пълноценното схващане на свят със свят е също толкова богато и не изключва задвижващите импулси. Примерно едно комплексно математическо разглеждане е доволно от богатството, а не се свежда само до "препускане". В същото време и то демонстрира екстраординарността било в стила на формулите, било във впечатлителните резултати на теоремите. Кое е по-пълноценно?
5.
Какъв е проблемът или кое прави идеята за субекта атрактивна. Това е въпросът "А не може ли да се живее по този начин?". Ерго, въпреки натрупания материал от разглеждания за човешката онтология, то все пак, човек може да се остави свободно или да бъде нещо по-опростено. Да премине към една субектност, която няма никакъв друг багаж и по този начин е свободна. Но тук имаме досег с друга философска интуиция - за характера на протичането или изживяването. Също откриваме и желанието за опростяване (опростяване не винаги значи качествена редукция, опростеното може даже да е по-добре). От друга страна и най-сложните разглеждания могат да бъдат поддържани от мигновеността на своята естетика (или от качеството на своята постройка или взаимосвързаност), което важи и за други конструкции в света.
6.
Магичен е процесът, който извиква от нас вариациите на действието. Било то поради принуда, поради необходимост или нещо друго (свободно желание, намерение). В крайна сметка ние проявяваме точно определено нещо и то понякога е чудно, като нещо, което приема форма пред очите ни. Тръгвайки от това "проявление", изследователската програма на субекта не може да бъде отхвърлена, що се отнася до това, че тя е свързана с есенциална възможност на човека да преформулира и трансформира себе си (стапяйки багажа си и разстилайки го пак). Даже това да кажеш "първо е думата" изисква огромна концентрация над определен вид субект, който изрича думата, изоставяйки за дадения момент целия този свят настрани. Това ни намеква и за друга идея, свързана с вариативността на субекта, който в различни моменти може да заема различни обхватности от света и да ги синтезира по възможно различни от качествена гледана точка начини. Друг е въпросът как този субект/човек в крайна сметка успява да бъде в унисон със себе си, дори преминавайки през най-радикални (и различаващи се) начини на поглед към света или към себе си и намирайки се понякога в качествено различни форми на изживяване.
|
Човек и субект
