|
|
| Тема |
 Raison d'etre |
|
| Автор |
dnaunseq (старо куче) |
|
| Публикувано | 11.03.14 17:04 |
|
|
|
Парадоксалното на света е, че е moving target, движеща се мишена. Тогава как можем да се конструираме спрямо това движение, няма ли "да останем по пътя". Няма ли усилията ни да се увенчаят с неуспех и колко траен би бил успехът. "Не можеш да се изкъпеш два пъти в една река". "Всичко се променя" и т.н. Надпревара, за да не изостанеш, дарвинистичен подтекст.
Дава ли ни това задоволителен смисъл на живота, който едновременно да е жизненост. Не, това е аналитичното изживяване, но ние трябва да го смесим с артистичното преживяване, за да можем да отговорим на точно тази парадоксална ситуираност. Не знам дали дихотомията между ляво и дясно полукълбо е много полезна, защото според нея можем да останем с внушението, че артистичната сфера е някакъв "изчанчен" свят сам по себе си. Само че ние трябва да вземем артистичната сфера като "основание за живот", без да я откъсваме от чисто логическите взаимоотношения. Това не е просто едно филмово изживяване, или завръзка на чуждите послания в една реклама, а е опаковка на моите собствени желания за съществуване (но без да ги пренася в прекалено измислен собствен свят).
Обективно този процес се появява и в икономическия живот. Консумацията на продукта, неговия пласмент, и по-важното удовлетворение и градивност в тази консумация са невъзможни без някаква артистична връзка. И тука въпросът не е толкова за артистицизъм, а за откъснато от такива анализи съществуване. Тоест извън-конкретната и извън-плановата страна на живота. В неговата просто налична, разливаща се по някакъв начин енергия.
| |
| |
| 
|
|
