Астрологията се счита за царица на НАУКИТЕ. Тя работи с астрономия, физика, психология, математика, химия и в себе си включва целия асортимент от утвърдени знания. Например настъпва икономическа криза и докато учените икономисти гледат, как да намерят зърно в плявата, тогава изведнъж се появява астрологията с твърдение, че една или друга икономическа криза вече е преодоляна поради някакъв цикъл на небето, който се наблюдава винаги. И винаги, когато той настъпи възниква и икономическа криза. Но, какво е положението на практика? Хората се мъчат, страдат, мрат, мизерстват, водят войни и влизат в конфликти, които им костват престиж и състояние трупано с години. Но астролозите взимат тези събития, като една даденост, която използват после, като работна хипотеза. След това правят едно просто изчисление и казват: това, че се е случило, случило се е, но причините за това се коренят в небето. И докато учените са си блъскали главите, как да излязат от кризата, която вече ги е споходила и след като те наистина постигат успех, астролозите казват така: те, че са открили начин за преодоляване на кризата открили са, но причините за това се коренят в небето. И неотменно всичко, което тук се случва на земята те го сравняват с небето и оттам изхождат. Съответно, ако хората на земята ги нямаше те нямаше и от къде да знаят, какво ще се случва. Защото планетите сами по себе си са тела, а хората са онези, които им дават дух. По същата логика аз това се запитвам може ли един астролог да прогнозира, кога хората ще се свържат с извънземни? Тъй като извънземните вероятно придават друг дух на планетите така и вероятно те не биха и могли да дадат ясен отговор на този въпрос. Освен, ако някой човек не направи такъв контакт и те тогава може би пак ще кажат: ето това го има на небето. Защото тази и тази планета отговаря за други форми на живот. Но това са отвлечени неща. Ние тук си говорим за философия. По линия на това, аз провокирах с въпрос, но не открих отговорите с които самия аз работя. За мен специално, ако трябва да търся алтернативна философия, то тя се крие в благодарността.

За какво става въпрос. Аз например, като бебе съм имал херния и за което ми е било правена операция. Но след като съм станал голям това аз съм го забравил. Взел съм го за даденост, че е необходимо да живея нормално и с това съм забравил, че съм бил някога на операционната маса. Въпросът е такъв, а ми, ако се бях родил преди векове, как бих могъл да живея с тази бебешка херния, която няма да е могло да бъде излекувана? Вероятно нямаше да оцелея и изобщо нямаше да видя нищо от живота. Но сега ние приемаме всички средства на медицината за нещо дадено. Лекарят е длъжен да окаже помощ, иначе не е лекар. Линейката, ако не дойде за 20 минути значи лекарите са за линч. И всичко това се използва, като една даденост, но само с една и единствена цел за постигане на успех. И увлечени от успеха ние забравяме за благодарността.

Има и другата хипотеза, това че хората в миналото не са разполагали с научни открития това си е било за тях. Така, че днес децата, като се раждат със секцио означава ли, че те трябва да бъдат дамгосани. Човечеството е еволюирало и освен, че има спешна медицинска помощ, но е и станало по-хуманно. Но и с това не съм съвсем съгласен, тъй като човек тогава трябва да е благодарен на обществото, което му е гарантирало тази сигурност, чрез опита на тези които са живели преди него. И хората могат да изпускат почитта си към историята и към всички онези, които са се борили за това красиво бъдеще. Съответно явно трябва да се следва техния пример иначе няма начин.

По пътя на тези разсъждения стигам до заключението, че благодарността е може би една алтернативна философия, но за която не намерих разговор тук. Макар, че човек трябва да е благодарен за това, че е жив. Защото, когато изгуби живота той може да се превърне само в един спомен. И на практика само с това разполагат философите и учените: пепелта от смъртта и съответно спомена за вече починалия човек, че вече е живял. Другата представа за отвъдното е човек да бъде погълнат от смъртта и така да се превърне в самата нея. Така нека да си припомним, какви са твърденията на Тома от Аквино:

Душата не е тяло.
Душата е действителността на тялото.
Душата е задвижващо.
Тялото е движещо се.
Това е тяхна действителност.
Ако нямаше акцент между душа и тяло щеше да има еднообразно движение.
Но такъв акцент между тях дава възможност и способност за възприемане на телесните вещи.
Освен от телесните вещи тялото може да бъде докоснато от нетелесна вещ, която го задвижва.
Всичко това по отношение на въпроса, дали душата е тяло.
Но дали може да се счита, че съществува човешка душа?
Защото на човешката душа не може да се каже „това нещо”. Освен това всяко нещо действа. Още повече всяко действие принадлежи на телата.
Умът е субстанция, която мисли, той е нещо което съществува най-вече изразено в представи. Така, че човешката душа е нещо нетелесно и съществуващо.
Съответно „това нещо” е какво и да е съществуващо и пълноценно съществуващо в природата на даден вид.
И така може да се каже, че мисли човекът чрез душата.
И че тялото участва в действието на интелекта, защото представата се отнася именно към интелекта.
Следващ въпрос: Съществуващи ли са душите на животните?
Човекът се отличава от животните по вид, а не по род макар и да съвпада по род.
Човекът е интелект.
Има две движещи сили. Едната предизвиква влечението, а другата е предизвикана от влечението.
Дали душата е човекът-следващ въпрос.
Човекът е душа и тяло.
Следващ въпрос: Материална ли е състава на душата?
Това, че душата е във възможност да се обособява към материята не означава, че е съставена от материя.
Материята се променя, а основанието за промяна на интелекта е различно.
Но, ако материята е действителност, то душата е същност.
Душата не е Бог, а разумна субстанция.
Следващ въпрос: разрушима ли е човешката душа?
Противоположните неща образуват единство за това разумната душа да се разруши. Човешката душа е от Бога.
Разрушават се само неща на които им е присъщо небитие.
Представите са присъщи на душата оплодена от тялото.
Следващ въпрос: От един и същ вид ли са душата и ангелът?
Душата и ангелът са от различен вид.
Те имат еднаква свръхестествена цел.
Отличават се по степен на разумност.
Душата е съединима с тялото и това е нейно по-долно стъпало на разумност.

Най-общо може да кажем, че като краен извод от всичко изречено до момента, ако душа съществува, то нейна цел е разумността. Като възможност за нея за издигане в йерархията, възтержествуване на разума.

Обратно на това-това за което е говоря, а именно за изпитването на благодарност, ние така възпитаваме любов, като висш нейн аспект. Съответно заключавам, че любовта не е позната добре все още и как се проявява. Ние гледаме по-скоро нейните устои, като аспект на своя си успех отколкото за нейно вечно съпринадлежение. И това защо е така? По принцип ние не искаме вечно да бъдем съпринадлежни към някой друг, бягаме от него, като търсим свобода за любовта си и за себе си. И това също дори само по себе си е следване пак на успех за нашия интегритет. Но една философия отвличаща се от успеха явно би трябвало да намери в себе си критерий за следване на любовта вечно. А това за някой може да означава едно и също, потискащо, еднообразно движение в себе си без друга алтернатива. Един избор да си само с едно и същ човек само, защото го обичаш.


При това положение може ли човек в такъв момент да дава отклик на любов след като е затънал в едни вечно поставени граници? Но, когато някой така ни е загробил ние може би сме склонни да потърсим дух в себе си за едно обновление на любовта. Една доста лека философия извадена от нашето ежедневие. Но все пак хората се карат, развеждат се, влизат в разпри, не могат да се разберат стигат до насилие понеже не могат да обичат. Това е другата страна на въпроса, тук се включват семейните терапевти и психотерапевти, които работят в тази насока. Но, ако искаме да извлечем някаква философска теорема за това положение би трябвало да изведем и философско схващане за любовта. Ние за нея знаем от Ерос, Венера, Исус Христос и най-общо самата философия, като в своя си аспект това е любов към мъдростта. Но ние трябва да потърсим и синтез за благодарността от който да изхождаме винаги. Благодарността е лишаване на собствените ни мисли, като индивидуални в името на този, когото обичаме и които ги отдаваме не, за да може той да работи с тях, а за да бъдем лишени от нашия собствен свят. Това не е садо-мазохистична симбиоза, колкото и сексуално да изглежда. Всъщност, за да избегнем сексуалността ние трябва да се лишим и от собственото си „време.” Тоест не трябва да изпитваме любопитство, какво ще се случи без нас. Защото по този начин ние научавайки, какви са последствията за този, когото сме облагородили за наша сметка това се превръща в секс между нас и него-симбиоза. Става въпрос за жертва.

Обобщение: философията е увлечена към успеха, защото това е наличната причина на живота. Но, за да бъде избегнат живота ние може да потърсим утеха в смъртта, което също е следване на успех. Друг вариант е любовта, което е самата жертва на самия себе си, като съществуване. И може да останем без изход, ако не ни обичат. За това и любовта сама по себе си може да се превърне в своеобразна война- война за „живот”, като единствена останала възможност. Например децата се бият за тази любов, за да са живи макар по-късно и те да разберат, как и те да обичат. Макар, че счита се, че детето е повече свързано с отвъдното от възрастния, който с времето закърнява и така изгубва връзка с него. Тоест душата на детето е по мъдра от тази на възрастния. Много родители знаят това нещо и гледат децата си, като писани яйца. А не трябва. Те са вече възрастни били са деца и трябва да мислят от призмата на философията, а не да смучат децата си. Но за това е нужно морал, етика и въобще. Въпросът е, че философията трябва да им даде гледна точка от която да разсъждават без те да поглъщат детското в детето им.

И тази гледна точка мисля, че я поставям углавно в този пост. Родителите да мислят, как да поддържат обичта, как да я обновяват. Саможертвата принадлежи в света на насекомите например богомолките. При оплождане богомолката мъж бива изядена. Човек, ако тръгне оттам би следвало да слезе ниско. Но ето виждаме, че насекомите дават на човека любов. И това е алтернатива, защото човек, като се саможертва също може да дава любов на друг, който да изхожда от това, като му дава гледна точка. И това е любовта, която взима и нищо не дава. Такъв е философският й корен от тази гледна точка-вечно ограничение-благодарност за живота, като даден да бъде изживян до време.

Но любовта също може да е потенциална, но не като отдаване на оценка за някого, че е ценен, а като мислено оказване на помощ на неговата чувствителност. Това означава мислено да разбираме чувствата на другия. Понеже хората на чувствата отговарят с чувства, а на мислите с мисли. Тук се прави нещо, което не се практикува, а именно с мисли да се прониква в чувства. Това например може да е любовната действителност между един мъж и жена. И все пак е посока на любовта, защото такава любов, едни мисли, като влизат в контакт с чувствата на друг те не могат да намерят оплождане и за това по скоро може да се каже, че с това те биват обладани от чужд фактор. И така, когато мислите биват оползотворени за чувства, а не за мисъл, която да даде друга мисъл така те се жертват. Момче казва на гаджето си: не се превръщай в безполезна разсипница. Тази истина обаче я провокира за това, каква е тя в неговата компания в какво наистина се превръща докато е с него и за това тръгва да търси друг мъж, като напуска този. Това е една чиста загуба, но е в името на любовта. Мисъл е проникнала в чувствата на жена. И така мисълта остава без да намери свой отклик. Понеже се е отдала за чувства остава сама самичка. Въпрос на философия разбира се.

Но без повече въпроси по тази тема, които да засягат същността на философията. Това на мен ми е отговора на въпроса от какво бях провокиран да задам философски въпрос. Който споделя моите становища ги споделя, а който не вероятно работи с друга сентенция.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите