|
|
| Тема |
 Работа, литература и споделяне |
|
| Автор |
dnaunseq (непознат
) |
|
| Публикувано | 05.06.13 18:28 |
|
|
|
Речевият акт, а оттам и писането поначало са били предназначени за споделяне с друг човек. Работата, характерна за по-далечното минало също един вид се извършва пред други хора. Днес пък секретарката си сяда на бюрото, наглася се, пише на компютъра, отговаря по телефоните. Едва ли това усърдие на извършваните дейности би било толкова забавно, ако някой не я гледаше, или поне не констатираше резултата от действията й. По същия начин когато пишем нещо, и ние в крайна сметка сме мотивирани от въпроса за споделянето му - дали непосредствено, дали след известно време събрано под формата на статия или книга.
Друг е въпросът за темите, които възникват спонатнно, в които ние сме въвлечени поради някакви обстоятелства, поради дейностите, които извършваме. Те имат характер по-скоро на анализ, както когато преценяваме как да се извърши някое действие в една игра - едно състояние, в което сме въвлечени. Но по принцип работата и литературата не винаги могат да имат характера на едно въвличане. Когато се вършат систематично и професинално, те започват да се доближават до нещо, което се върши с идеята да се реализира някакъв акт на споделяне (или пък да се натрупат някакви "точки" пред другите и т.н.).
Сега могат да се намерят изключения - например някакъв човек може да се занимава с писане, което никога не публикува. Той един вид създава нещо, което е за пред него самия - да го чете или да го има. Но за да се поддържа този процес, то психологически трябва да съществува тази реакция, че притежава някакви материали, тоест той ги споделя пред себе си. Възниква обратното наблюдение какво е направил и така нататък.
| |
| |
| 
|
|
