Да споделя и аз малкият си опит, защото и моят син е още малък. Нека видим какво сме длъжни да направим, малко суховато изброено, но е свързано с въпросите и отговорите. 1. Длъжни сме да осигурим физическата му безопасност и добро физическо състояние - това е грижа номер едно и тук трябва да се балансира между натрупването на самостоятелен опит и опасностите за здравето и живота ( моят разбойник например преди няколко дена си опари ръката на ютията и сега вече не я пипа, преди колкото и да му обяснявах, че не се пипа все посягаше; не че съм го оставил нарочно - случайно беше). Сещам се например за боя при момчетата - мисля, че няма да го уча на християнския принцип като ти ударят шамар да подложиш и другата буза. По-скоро да не удря пръв, но ако нещата опрат до бой, да се бие мъжки. Ако го обидят да се защити с думи, а не да удря веднага. 2. Длъжни сме да му дадем максимално качествени и широкобхватни знания и умения, т.е. да работим за висок IQ. Тук мисля има най-малко проблеми, тук нещата не са свързани с някакъв морален кодекс в повечето случаи, а са чисто и безпристрастно знание. Разбира се и умения от сорта на да се изразява добре(писмено и говоримо), да може да води аргументирано спор, да се култивират качествата на паметта и т.н. 3. Длъжни сме да работим за по-висок EQ. Това не ми е съвсем бистро още като понятие - емоционален коефицент. Но си взех съвсем наскоро една книжка, която още не съм прочел за емоционалния коефицент при децата, на чиято корица още се твърди, че е по-важен за успеха от IQ. Както и да е. Това е сложната област, тук ще ни задават въпроси, свързани с някакъв морален избор, с мотива правилно-неправилно и т.н. Едва ли ще е достатъчно само да изясним алтернативите, които стоят пред детето и то да избере само. Докато са малки, в повечето случаи, когато питат те вече са избрали и търсят подкрепата ни за избора си. Тук неминуемо ще наложим нашите ценности, няма как, дори ида не го искаме. Но това не е фатално, по-късно всеки променя ценностната си система и запазва някои неща, други променя. Мисля, че "форматирането" в наште рамки не трябва да ни плаши. Не може да е друго яче - те са наши деца, а не нечии други, копират ни, подражават ни и в един прекрасен ден през пуберитета искато да са точно обратното, на това което сме ние и ни мразят за най-малкото ограничение. Накрая нещо което ми се ще да отделя, въпреки, че се отнася както към първото, така и към третото и по-малко към второто. Комплексите. Комплексите, които им залагаме още от пеленачета - свързани с външния вид или психически и емоционални. Трудна задача и обширна тема. С две думи - спокойно отношение към тях, дори когато ни нервират ( знам, че не винаги е възможно), да знаят и усещат най-вече, че ги обичаме повече от себе си дори, да ги подкрепяме във всяка инициатива и разбира се не може без минимални дисциплиниращи мерки, които нямат за цел да ограничат свободата и развитието му, а да го предпазят от опасности за живота и здравето му и да улесняват комуникациите помежду ни. Леле, то излезе много дълго. Не страдам от логорея, повярвайте. Просто темата е актуална за мене и за търсещите разни смисли на разни неща, ще кажа, че за един истински родител най-голямото предизвикателство, редом с най-голямата отговорност е да направи детето си човек. Няма по-трудна, деликатна и отговорна задача в живота на човека, според мен. Сигурно постингът не е на необходимото философско равнище за рубриката, но е от душа и сърце. Бъдете здрави!