1.

Какво е нихилизмът - това е така да се каже този "вкус към нихилизация" като за целта се търсят подходящи житейско-духовни експозиции на съществото.

Това например значи за миг да се вземе живото развитие на нещата (евреи), а след това да се оцени от духовна гледна точка (гърци) и то не в посока адекватна циркулация между двете равнини, а в задоволяване на нова страна психологическия вкус към нихилизация.

Значи във взаимодействието между живост и духовност се черпи енергия към психологизацията. Обаче определена форма на тази психологизация (особено в среда на френско декадентство) води до нихилизма.

В живото изживяване само по себе си не би се стигнало до такъв проблем, защото то би "продължило да пердаши" (Life is beautiful - но не като духовно схващане, а като живо схващане).

Духовността сама по себе си също би намерила своите утешения, добродетели и самозапазване в своята система, без раздиращите въпроси, които не знаем даже откъде произлизат - а те произлизат от непохватното смесване на живост и духовност. Ерго, не е работа на човека да преоценява собствената си духовност докато я изпитва. Той трябва да има доверие в нея, а когато тя не му служи, да превключи на житейско изживяване, вместо да търси основания защо духовността не работела (живеем в усложнени общества с хора имащи различна система на съзнанията - няма перфектни решения). Другият вариант е дадената духовност да е толкова артикулирана, че да се справи с всякакви ситуации (примерно будизъм, хиндуизъм, истинска вяра в християнство, ислям и др.). Тук духовниците имат по-трудната задача да балансират духовното отношение към общата ситуация в живота.

Значи психологизмът е друг възможен резултат от миксирането на живост и духовност.

2.

Какво е идеализмът. Това е замръзване на духовността, когато тя види случването на живостта по начина, по който евреите я виждат. Сякаш загубила някаква устойчивост, тя се е заела да търси абсолютни основания - но това изкривява духовността. Тя е просто дух, не е нужно да бъде нещо друго. Духовността си мисли, че трябва да е антитезата на тази живост като изведе нейната есенция. Това дава като резултат идеалистична форма на духовността.

Вече наистина идеализмът в повторно миксиране с живостта, тоест оживелият идеализъм, води до фашизма (разглеждането след прочит на Методиус). Но той е въведен с тактики на чиста живост. Вече това, което се проектира върху хората е фашизъм. При институционалното си утвърждаване Хитлер действа с тактики на чиста живост, пълна прагматика. Но в ешалоните вече започва смесът между живост и дух, като тази смесица, тоест нейните лабиринти се използват за допълнително упражняване на власт (когато очаквам духовни правила, изведнъж ми прилагат живи тактики и обратно). Значи долните ешалони са по-непохватни в знанието на това какво представлява тази смес, и поради тази причина са властово подчинени и държани в някакво неведение и сериозна неориентация, контрол.

Оживелият идеализъм е нещо прекалено втвърдено, заключващо човека. На битийно ниво, човек следва да държи духа и живостта не заключени един спрямо друг, а в циркулация. Тяхното заключване по споменатия вече начин, може да се приложи в ограничени сфери (примерно идеология за конкретно нещо), но не и за цялото човешко същество.

Пример за тотална идеология е фашизмът. Пример за ограничена идеология е научният метод и работната етика. Едното е малко и аз го ползвам. Другото е толкова обхватно, че се оказва, че то ползва мен.

Нацията, дори да е обхватна идеология, все пак е доста по-гъвкаво свързана с човека чрез психология (и народопсихология), докато фашизмът е твърдо свързан. Затова нацията, дори да е обхватна идеология, не казваме, че е тотална идеология.

Комунизмът, също както прави връзка Методиус, по някакъв начин е свързан с нихилизма. Какъв е смисълът. В "апарата" на комунизма психологическата гъвкава връзка е зачеркната чрез нихилизъм. Тоест уж има гъвкавост, но пак се постига доста твърдо свързване като при фашизма. Затова комунизмът отива като по-тотална идеология от нацията и се доближава до фашизма.