|
|
| Тема |
 Декарт контра Хайдегер |
|
| Автор |
...x () |
|
| Публикувано | 11.08.08 11:31 |
|
|
|
1.
Защо Декарт поставя cogito преди ergo sum? Защото cogito за него е най-близко до резултата, тоест мисълта. Декарт разгадава онтолгията обратно. Първото, с което се сблъсква е cogito, но това не означава, че той отхвърля (някакво) sum преди cogito. Той само не може да достигне такова sum преди да е минал през cogito. В хода на изследването Декарт решава, че е по-лесно да не се съмнява в cogito, отколкото в sum. Може би защото cogito все пак може да се напише в изразена мисъл. То се обективира донякъде. По-късно възниква схващането, че в разбирането на всякo твърдение вече е имало sum на мисълта, което е дало cogito. Въпросът е може би къде да въведем разделението по причинната нишка. Това е удачно да стане при промяна на "медиума" - на границата между листа и една стъпка преди него.
2.
След като е поставено някакво съществуване (Декарт показва, че поне cogito съществува), вече може да се пита и какво е породило това съществуване, каквото прави Хайдегер. Хайдегер преди Декарт би бил ненавременен и грешен. Или по-точно Хайдегер преди Декарт би означавало друга основна интуиция за йерархизацията на вътрешните ни подхождания към случването на знанието (в частен случай например "кой въпрос да зададем първо"). И тук не съм предпоставил "случването на знанието" - а просто го констатирам и се връщам по него.
3.
Рано или късно тази схема се завърта рекурсивно. Когато казвам, че Декарт е изяснил cogito, аз вече се намирам в cogito. То как да приема неговото изясняване на cogito, след като моето cogito се случва сега преди всичко друго. Явно трябва да приема "върху моето cogito" ретроспекцията до Декарт, както и самият Декарт е извършил ретроспекция назад по своето cogito - т.е. откриването му по следите, които оставя след себе си - и го е наложил върху моментното си cogito.
Тази схема вече предполага, че констатираното в миналото по следите на cogito важи за него и в момента - относно каква следа ще остави сега. Това е въпросът с индукцията, но тук има друг проблем. Tова, което се констатира, са само следите на cogito или логическият аргумент е винаги за следите на cogito, а не за него самото. Тогава cogito е като черна кутия и ние виждаме само това, което остава от взаимодействието му навън. Декарт не може да разбере самото cogito. Тогава какво докосва той и след него ние?
4.
Друг е въпросът дали мога да открия cogito докато се случва. Но така то няма съдържание и е като пламъка, който гори.
Взирайки се само в пламъка ще ни е трудно да го разберем. Допълнително объркващо би било изискването да "бъдем пламъка", докато се опитваме да го разберем.
Но отново за съзнанието - за какво ни е да разбираме нещо повече от неговото "горене" тук и сега. Изследваме свещта за да създадем по-добро горене, и така медицината изследва човешкото тяло, за да създаде по-добро съзнание. Kакво променя създаването на "малко-по" - отново не получаваме разбиране за същността.
Горенето само по себе си е феномен, произхождащ на първо ниво от законите на вселената като химическото взаимодействие, конвекцията и т.н. Изчистеният смисъл на горенето е самото протичането на времето във взаимодействие.
При съзнанието не можем да говорим за това, доколкото то не се взира в подлежащите си закони, а гледа към своето съдържание - като застинали картини на пламъка, проектиращи се върху себе си. Така съзнанието създава собственото си бъдене-в-свят като фундаментална характеристика. Тоест съзнанието е създало нещо като молекула на ново ниво - фундаментално стабилна и качествено различна структура във вселената. Това най-вероятно e вътрешният репрезентатив на невронната мрежа. Накрая "cтабилното на молекулата" e същото като "навътрето на съзнанието".
| |
| |
| 
|
|
