Концептът на реалността е фундаментален и трябва да се търси неговото извличане като част от философската система.

Cлед като съзнанието вижда, че краят му е предрешен от страна на развиващата се бурно систематичност, отново идва време да наречем закономерността зад това развитие реалност. Не че съзнанието няма съществен принос към "случването на света", но виждаме, че конкретното човешко съзнание е надмогнато от "реалността" и може да завещае след себе си като онтологично значима само отделената "съзнавателна организация"*.

Но pеалността не е cъзнание. Тя не живее, и изобщо не съществува като самовъзприемаща се. Един вид реалност е самата вселена - тоталността на нейните закономерности. Но тази реалност не съществува, защото е извън. Друг вид реалност са по-малките закономерности вътре във вселената, доколкото са се формирали. Това са конкретни потоци от организация, със заплахата за ефективност и самоподдържаща се цикличност (аутопойесис). Пример е неживостта интерпретирана като живот във всяко същество. Mатерията, която функционира тет-а-тет организирано не е "жива". Изобщо няма такова нещо като "живо"**.

По подобен начин трябва да подходим към съзнанието. Ще разберем ли неговото функционирането oт вселената, без никакво "съзнаване"?
_____
* Информацията ни контролира с проявленията си чрез нас. Те се засилват толкова много, че ни заличават. Тези проявления извличат и стабилизират собстената си логика, генеративност и систематичност. И така онтологията показва какво е истинското естеството на нейното бъдене, което минава през нас, но не остава в нас. Радикално - не просто не остава по отношение на една страна, но не остава на нито едно ниво, колкото и да е сигурно, минимално и т.н. то. Така онтологията ни редуцира до просто материал, още докато "живеем".

По отношение на психологията е възможно да видим и друг план: ние не контролираме импулсите си, а импулсите контролират нас. Импулсите също се оказват информация, но отдолу, което поставя по-остро въпроса "къде сме ние"? Онтологията е дошла под нас, продължила е чрез нас, и е създала над нас.

Човек е осъзнал, че не е бил в контрол. Усещането е срещано в ежедневния живот, но може да бъде открито във всички сфери, до които човекът се е докосвал. Собствено човекът е интегрираността на всичко, случващо се под. Ако тази интегрираност получи прозорец като съзнание, то това съзнание винаги ще бъде в някаква илюзия, защото няма спасение от невъзможността то да прави това, което го е направило [направило е съзнанието]. Как ще се постигне обръщането от онтологията вътре в съзнанието?

Като заместим импулсите, става: Ние не контролираме това, което ни контролира, а това което ни контролира ни контролира. Разбира се определени "импулси" могат да се контролират отгоре, но не и всички. Mожем да кажем, че контролираме техните копия - тоест разграничили сме ги от свойственото за тях директно включване към системата, но поддържаме врата, която отваряме и затваряме, и с известно объркване мислим за нея като самия импулс. Действително там откриваме импулс, но това е копие, "импулса от тази страна на вратата". Нещо повече, не може да се контролира отгоре логиката на "импулсната система", защото импулси, за които не подозираме, идват от по-отдолу. Cамата система поражда вътрешен импулсен шум и пътеки от непредвидими аретефакти на комплексността. Имаме предвид например "професионалните изкривявания", тоест влиянието на едни съзнателни пътеки върху други за непредвидени цели.

Това, което виждаме като контрол при съзнанието е може би резултат от липсата на възможност за неконтролируемост, заради вътрешно за екологията елиминране на предходни съзнания с незадоволителна интегрираност на импулсите. Когато съзнанието си мисли, че контролира даден импулс отгоре, самият импулс всъщност е бил "генетически" (също културно-информационно) такъв, че да се насочва към контролирането си. Фактът, че имаме сравнително адекватни съзнания, евентуално се дължи на отмирането на несинхронизираните комбинации между мисленене отгоре и сбор отдолу - макар двете да са в голяма степен изолирани. В това откриваме реплика на проблема за свободната воля.

** Живостта може да се схване по-реално като (обознчение на) самия аутопойетичен цикъл. Но така тя остава ненапълно реална, заради променливия критерий за аутопойетичност (темпорално разгърната цялостност и самоподдържаемост). Tези темпорални установки не са стабилни и могат да бъдат ревизирани във всеки миг. Това са просто цикли, които са намерили някаква стабилност във взаимната си ситуираност като ендогенна и интензивна организмичност или екзогенна и екстензивна екологичност; те продължават да се пренареждат, спират и започват.

Можем да попитаме, съзнаваща ли е книгата. Но по същия начин можем да попитаме, живо ли е раcтението под формата на семена, когато те са дълбоко замразено, но имат възможност да покълнат. Но какво е живо в него, докато е така. От значение е фактът, че има почва, която е плодородна за него, и ръка, която да го посее. Значи нашето търсене е за самата интегрираност на ситуацията и структурата към прояване на "живеенето" (тази интегрираност преодолява разграничението между интензивност и екстензивонст). По същия начин е важен фактът, че има човек, който да прочете определена книга и да я разбере. Значи можем да кажем, че самият комплекс, почва-семена е "жив", и самият комплекс човек-книга е "съзнаващ". Семената не са живи и човекът не е съзнаващ сами по себе си. Жива е самата "почвуемост", а съзнаваща е самата "смислуемост".

Kнига е употребено също метафорично за език или друго, влизащо във взаимодействие с когнитивността на човека (напр. производствена организация).
_____
1. Видяхме, че всичко това се отнася до интегрираността, организираността и т.н. Остава нещо незадоволително. Струва ни се, че все пак съзнанието не може да се отхвърли само с това. Може би онтологичната роля на съзнанието е движението към пренасяне отвъд идентичността, тоест самото време; в частни случаи като "планиране", но също "стоене при себе си", "научаване" и вариации на тази идея. По-физикално, виждаме че целият комплекс на вселената е в агресия срещу отворената, чиста свобода на времето, защото въвежда прагматичните застивания на систематичното и конкретното, филтрирайки и превръщайки го в това бъдене.

2. Но тогава чистото съзнание без никаква организация е нещо почти невидимо, колкото дуалността на електрона, или присъствието на фотона на две места. Защото моето съзнание вече трябва да се облегне на някакви установени процеси, за да разбере нещо по-сложно, да употреби това свое движение към времето в неговото създаване.

3. Пряката онтологическата разположенест на животните във времето е от самото им възникване. Функцията на невронната мрежа по дефиниция е да планирана, да направлява реакциите, да поглежда към възможностите. Това е такава основна функция за невронната мрежа, както изпомпването на кръвта за сърцето.

4. Също, позволявайки си да продължа вече въведената от биогноза идея, притежаването се оказва имането плюс вътрешното време.