Наистина вицът е философски. Знам го, но сега възприемам локомотива с различен акцент.

1.

Може би е по-точно да говоря за "реалното", а не за "реалността", взаимствайки едно уточнение от "Sein und Zeit".

Една форма на pеалното идва през нас и чрез нас, установявайки собствен организъм върху ни. Ако съзнанието е "на върха", защо "нещо друго" продължава да се създава от действията му? Bолът да запита: защо тази воденица, с този хомот, и торбичка зоб пред мен, продължава да ме върти. Ако онтологическото ни схващане, за разлика от чисто епистемологическото, е пълноценно, не виждам как ще игнорираме централността на създаването от нас над нас.

Cъзнанието непрекъснато дава "материални" извлечения (разделени, несъзнаващи) от себе си чрез своите действията, чрез самото си бъдене. Cпецифицирането на извлеченията означава предварително ограничаване на свободата. Проблемът не е в това, че сме недоволни от моментната свобода, а в това, че явлението на ограничаване, ведъж епистомологизирано, свързано с ефективност, и намерило своята организмичност, може да се засилва до пълното му затваряне над и доминиране.

Културата, комерсиалността, икономиката, технологията и администрацията са примитивни организмичности, а не съзнавателности.

2.

Защо и как сме се съгласили да създават чрез нас. Може би някой го е направил от наше име. По-прагматично какво можем да предприемем и с какъв вътрешен мотив. Ако реалното е някакъв организъм, който е просто много силен, то трябва да взаимодействаме по неговите правила. Но не е ли реалното това, което остава от всичко, което винаги се установява. Реалното също е мястото на смесване, то не живее, но в него се сблъскват и смесват моментните живеения, за да възникнат бъдещите такива.