При смъртта имаме несъизмеримост. Първо индукциятa се пречупва. Не външната за протичането на типичния житейски сценарий, ами вътрешната индукция в моето същество, както виждам съществуването.

Пред немислимостта невронната мрежа не се пречупва, а се научава. Първо животът е немислим - после постепенно съзнанието го овладява. Съществуват и други моменти, когато съзнанието се изправя пред несъзизмерими ситуации, но не много често.

Със смъртта е най-сложно. Процесът към смъртта дава максималното, което една невронна мрежа може да създаде от себе си като креативност тет-а-тет, без да се обляга на някаква историчност или език. Защото сливането на нищото и нещото в едно е трудно. Онези, които отиват към смъртта с екзистенцално захващане на съзнанието им, и учат в процеса, започват да формулират процеси на не-логика подобна на Дзен будизма. Говорят за "да" и "не" едновременно - това е начинът невронната мрежа да научи за смъртта.

Няма много документи и исторически натрупвания за процеса. Това е възможност за автентично научаване и чувстване изотвътре във всяко съзнание.

Големите открития идват може би от смъртта. Например формализацията. Тя не е индуктивна, макар вършенето й може да протича на индуктивни стъпки. Има момент, когато формализацията планира всичко директно, тя не върши нещата "така+", защото вчера ги е вършила "така". Нейната идея е да стигане от "" до "така". Събира буквите и създава. Без индуктивност!