това което умира е не съзнанието в цялата му непроницаемост, а онази егоцентрична част от него, която се е припознала в конкретно тяло, конкретен спомен или конкретно битие, свят. С други думи емпиричния аз, световният интерфейс. Който обаче е необходимо уловие за "човешко мислене" въобще. Не че съм умирал, но ако допуснем горното се решават част от поставените парадокси.
Във връзка с темата и "смъртта" на Солженицин, си припомних негови думи - има две по условие неразрешими мистерии в живота ми - невъзможно е да си спомня как съм се родил, невъзможно е да знам как ще умра.