1. Пълно бъдене възниква само от едно-то на единността.
2. Моето единство е възможно само ако оставя всичко да нахлува свободно напред.
3. Това нахлуване е възможно, едниствено ако оставя, ако не държа нищо и бъда него.
4. Тоест, тук вече не изтеглям един правилен аргумент, който ще послужи де-факто не на мен, а на нещо си. Нито се оставям някой друг да изтегля поведение от отделни мои части.
5. Тук всичкото световно свободно и без никакво прекъсване и осмисляне пропада в мен, и се ражда пълното осмисляне на него чрез моето същество.
6. Това е е e, а не нещо в него е, защото, откъдето и т.н.
7. Тогава няма "аз" дори, защото това е всичкото протичане, а не работещият елемент в някоя кауза, изпълнителят, процесорът назаем.
8. Тоест такова същество е аналогично на съществуването изцяло.

NB 1. Диференциацията на съществото е метод на научаването, което трябва да се върне в бъдене, а не да се установи в pоб(от)ство. Ученето трябва да може да диференцира и интегрира от бъденето си.

NB 2. От гледна точка на световното същетствуване няма значение какви сме били в миналото в пълнота, а е включена само външната ни видимост*. Но от гледна точка на света, който продължава напред, винаги в това бъдене, винаги в това притискане е твърде значимо как го изживяваме пълно от нас. Тоест, перфектната равносметка на конкретно извършени дейности може да има значение само срещу реалния живот на "хубавото бъдене". Без да остане "хубост в света", резултатността е напълно ненужна. А съществото оценява богатството на изживяването си и отсъжа безспорно кое е по-ценно за него. Тук не става въпрос за откъслечности като насладата, ами за пълнотата му на себеизживяване. Освен това не става въпрос за остарели инстинкти, ами за водещ принцип на организация на когнитивната ни същност (мрежа), ако тя ще съзнава изобщо.
_______
*А всъщност може да се интерпретира по този плосък начин само от бъдещо същество, което е различно от нас, или твърде частично ориентирано от инстанциираните сред нас. Тоест, в незапазването на това бъдене, или в едностранчивата му трансформация.

Личната памет, за разлика от фактуалистката световна, запазва и пълнотата на изживяването, стига да го разбираме в пълнота. Тук има схизма между това, което ни се внушава, че ще бъде нашата памет и това, което невронната мрежа решава да запази като памет. Защото това е принципът на пълнотата му. Cъзнанието тук заявява своята онтополагаща роля, само по себе си, от априорна чистота.