I.

Про-странство, s-pace (pace = ход, тръс). Пространството има архетип в караваната, която обикаля, или в по-старо време, в конните сформирования, или в далечните разузнавачи, които изследват природата. Терминът про-странство е изграден върху нашата среща с процеса на странстване в природата, разгръщане напред в пустошта, в природните простори. В английската форма, s-pace, думата като че ли изобразява празнината, която конят прескача на равни интервали. Про-странство, s-pace, също на стаята, или на площада, или на пещерата, една празнота, в която мога да се разходя. Колкото по-празно е мястото, толкова по-свободно мога да обикалям в него, без да се препъвам в предмети.

Про-странството не ни дава възможност да определим дали е крайно или безкрайно, то е по-скоро неясно. В него просто има много място за обикаляне. Също така има различни варианти на мрашрути, които можем да изберем. Съществува и опасността да се върнем на мястото, откъдето сме тръгнали. Даже по-лошо, да следваме един единствен кръг. Как пространството ще ни даде гаранция за безкрайността. Пространството на неизвестната територия ни плаши със загубване, но значи ли това, че то е безкрайно. Не, човекът все още не знае безкрайността. Едва когато той започва да отчита - посоката на слънцето, да отбелязва резки на дървото, или да събира камъчета в торбата си, така че той е сигурен в нарастването и в това, че не се е върнал на мястото, където е бил преди малко, тогава той за първи път стига до идеята за безкрайност.

Думата про-странство е забравила своята каравана, и внезапно самото пространство се е появило пред нас. Това е сходно на процеса, когато забравяме предметите, и в определена доктрина на мисъл, пред нас остава само Бог, създателят им, или да кажем логиката на еволюцията, която е систематична като закономерности и развитие, но не е ефимерна и материална.

Думата без-крайност е забравила своето броене, но броене трябва да е присъствало, защото без-крайността е уверена, че няма карайност, докато в противен случай тя би била по-неясна, по-срамежлива, не толкова смела в заявлението си*.

При последващото разглеждане на броенето обаче, то се оказва, че не е чак толкова особено. Броенето се съдържа в едно описание, в едно предписание, рецепта на процес, който трябва да се следва. Броенето не ни е дало истинска безкрайност. В този момент имаме два избора. Да боравим с вече изградените острови на смисъла, понятия като про-странство, без-крайност, или да се върнем и да започнем от основата, от самата пепел.

Математиката прави това, като тръгне от множеството. Математиката се връща и от най-простите неща се опитва да изведе безкрайността. Но това е едно направлявано начинание, или поне това е усещането в началото, доколкото пак достигаме до броене, Тюринг машини, изпълняване на инструкции, рецепти. Разбира се, може би има и други клонове на математиката, като топология, които по-добре ще разберат нов тип безкрайност.

В предходното мнение говорих за радикална безкрайност, която разрушава всички краища, но отново, тя не може да бъде констатирана истински. Дали да я свържем с подсъзнанието, или подсъзнанието е просто един комбинатор на впечатления, който не е истински между и преди. С тази безкрайност, в нейния радикален смисъл не е много ясно какви операции могат да се извършват. Математиката не може да си позволи това, защото е прекалено объркано, и не можем да държим отчет. Но все пак, това разрушаване на радикални граници е възможно, то трябва да е там, при това не като пустота, ами като безкрайно разнообразие и прогресираща метаморфоза.

__________
* Думите, подобно на теоремите, възникват от внезапното забравяне на своята предистория, или доказателство, и стоят пред нас като стабилни острови на смисъла, привличащи и служещи на съзнанието.

II.

Eфир, синоними: прохлада, ведрина, лазур, въздух, повей
zephyr: нежен бриз, западен вятър.

Всъщност казвайки ефир, не сме разбрали нищо за безкрайността. Всичко, което сме имали като основа на тази представа е едно усещане, предадено от сетивата ни: допир с далечен вятър, което впоследствие е асоциирано с идеята за разпространение на радиовълните подобно на едва уловим бриз. Това технологизиране всъщност внася нишката на абстракцията и съзнанието ни следва самата абстракция, забравяйки и бриза, и радиовълните.

Ценното в тази дума, все пак, е, че тя подчертава, че понятието безкрайност, както и асоциираните с него понятия и представи, имат изначална връзка с нашите сетива. Безкрайността като ефир не е плод на логическо преброяване, а нещо, което сме усетили сетивно и от това усещане сме се издигнали до обхватна съзнателна представа. Само така можем да си обясним, че ефирът не е нещо, което може да бъде комбинативно асемблирано с други неща. Ефирът като бриз е усетен от цялото ни тяло, и нещо повече, съзнанието в този момент е извършило пренасочване от усещането към нещото, което може да предизвика такова усещане, тоест към отстоящото отвъд, проектиращо се върху сетивата ни.

Нещо повече, защо е прието, че това сетивно усетено, трябва да бъде безкрайно като броенето. Това решение е в известен смисъл волатилно, произволно. Едното е усещане, а другото е логическо броене. Имаме множественост на обектите, и искаме да разположим тази множественост сред обхвантото усещане на ефира. Но защо? Двете са съвсем различни. Едното е цялото наше тяло, кожа, което ни казва "присъствие", а другото е логическата ни конструкция, която казва, обект, комбиниран с обект, комбиниран с друг обект. Само нагледно улеснение е разполагането на обектите в пространството. Това са две напълно различни форми на съзнателност. Тяхната комбинация, като че да значат едно и също в случая е само с прагматични цели.

Обектите не са от пространството и пространството не е от обектите. Това са две напълно различни съзнателни процедури, които са наложени да дадат една картина, търсеща "способност да видим". Само че това видение на приближението е съставено от наши несъвместими страни, страни, които не си говорят, ами само отгоре са съвместени.

Казано е, че несъмнено то (ефирното усещане) трябва да може да съдържа безброй много неща. Но защо? Когато бризът ни обгръща, ние не можем да различим точки, но имаме усещането за обхвщане. Каква е тази логика, която изисква да преброяваме бриза. Напротив, ние можем да го преброяваме (като частички атоми, или като брой на сензорните окончания на тялото ни) с чисто прагматични цели, но върнем ли се на независимите усещания, на основните усещания, едното усещане е напълно независимо от другото. Нима плуването в океана има каквото и да е общо с броенето на камъчета?

Истината е, че усещането на равномерния бриз, или на потопеността във вода е нещо сингулярно. Аз не казвам, кракът ми е потопен, и ръката ми е потопена, и коремът ми е потопен, ами казвам тялото ми е потопено, под водата съм, срещу вятъра съм, тогава това е само едно нещо. Като топологическата сфера, която е едно. Това какви предмети има на другия край на морето е нещо независимо, то не е в топологията на това усещане за потопеност, което имам.

1sisi1sisi1