"Така живеенето ми завършва, но живота ми не, защото той е винаги е там, в интервала на моето траене във вселената. "


говориш така, като че ли "траенето на Вселената" не е твой концепт за нея. Като че ли Вселената те предхожда и следхожда без да се нуждае от субекта си. Вечността в която си мислиш, че се редували животът и смъртта, съвсем не е безкрайно времетраене, а безвремие.
Ще се опитам да го кажа по друг начин. Животът е низ от жизнени опити. Смъртта е цялостта на опита. Животът е непрекъсната актуализация и умиране. Смъртта е безсмъртието на аз-а, защото той престава да умира (да се актуализира).
Безсмъртие не означава, нарушаване на цикъла на закономерно следване на смъртта от живота в някакво абсолютно пространство-време. Безсмъртие означава че няма свят извън презентацията на света през субект. Твоя свят е единствен, а след смъртта - е и цял, друг - няма , и затова той е вечен. Така както и субектът на изговарянето му. Смъртта е име на незаменимостта на абсолютната единичност на твоя свят (не можеш да умреш два пъти). с други думи смъртта е името на безсмъртието. Което иде да покаже пълната безпредметност на двете понятия - смърт и безсмъртие.


" самонаблюдението ми в отделните моменти ми дава идея за инвариантност на нещо, което е същността ми. Например аз знам българския език."



Аз пък чрез само-наблюдние не успявам да си докажа, че същността (аза) ми ще си бъде същата ако бях роден и отгледан от някой овчар в южен афганистан примерно. Цялата ми същност е индуктирана от географията, възпитанието, историята, концептите и мислите на цивилизацията "преди" мен. От историко-културното наследство. Абе въобще самият аз кънтя на кухо - аз съм проводник на наследство (като АЗ) и на гени (като тяло). Не виждам каква е разликата между същността на една тревичка и химическия състав (същноста) на почвата от която тя е поникнала. Дали когато тревичката отново стане почва, почвата ще промени химическия си състав.


"Моментите за мен са един от стълбовете на битието. Един от качествено различните начини да се мисли за него. Те са основен материал, освен че са абстракции след това. "


Разбирам какво искаш да кажеш, но "моменти" не е много подходяща дума (многозначителна е). Аз бих употребил знакови ситуации, житейски събития. Защото цялият ми живот може да протече в затворена бяла стая, където нищо не се случва - няма нито ситуации, нито събития, нито дори разбира се "моменти". А сега си представи, че са те вкарали в този доживотен затвор несправедливо - случайност някаква. Егати и "същността" и битието, което може да зависи от подобни случайности. Сатира на сериозността с която се вземаме.


"Тя обяснява как не обърквам себе си с някой друг. "


Проблемът ми е с усещането за азност. То не зависи от емпиричния ми опит. След събуждане от небитието, аз даже не знам (още) кой съм. Това обаче не пречи на усещането за азност, за самотъждествеността ми. Откъде черпя информацията, позволяваща ми да се само-идетифицирам като мене си (единствен, неповторим, некопируем), при положение че още нито съм разчел паметта си, нито съм "видял" тялото си. Кой е реперът-информация за който се захващам, който ме поражда? Той не присъства в света въобще. Азът е причина за себе си - той се само-създава и само-детерминира. Но след като той възниква единствено от себе си, това означава че той си е съществувал и преди раждането. Както и съществува в неявна форма по време на сън, когато емиричният аз липсва.